Преди години се срещнах с един от служителите на Рилския манастир, който под расото носеше пафти върху платнен пояс. Бях много изненадана, защото дотогава ги свързвах с женската носия. Попитах:
- Отче, защо свещениците носят пояси и пафти?!
- Те са Божи знак от връзката с човеците – беше лаконичният отговор – загадка.
Съзрял недоумението ми, той прочете текст от Библията: „Поставям дъгата Си в облака, и тя ще бъде белег на завета между Мене и земята (9.13, Битие) и заразказва… Разбрах защо народът нарича дъгата ”пояс на Господа”. Елементите от облеклото, които се поставят на кръста, стоят на границата между небесната и земна същност – горната и долна половина на тялото, тъй както дъгата белязва Божието и човешкото. Място, което им отрежда по-специална роля на елементи в ключова зона от изключителна важност.
Пафтите, като женски накит, съставен от две огледални части, свързани със закопчалка отпред, имат и друга функционалност. До края на 19-ти век са обозначавали произхода и материалния статус на омъжената жена, която ги получавала като свиден дар по време на годежа си.
Те носели посланието за продължение на рода: “да крепят невестите, когато са трудни (бременни)”. Пазели долния коремен сплит, свързан с пикочо-половите органи и чадородието. Когато жената почнела да ги носи смъкнати по-ниско, било знак, че е „непразна“ – носи живот в себе си. Слагала ги всеки ден, за да “държат” плода и закрилят утробата.
Видове
„Ангелски крила“ се нарича една от общо трите форми на пафтите, наподобяваща криле или очи с извит нагоре външен ъгъл. Изковавали ги още с кръгла форма – символ на живота, често с изображения на Слънце или правоъгълна – символизираща промяната в житейския път на жената. Самобитното изкуство на изработката им говори за силна приемственост от тракийските ковани златни и сребърни съдове. Богатата украса с филиграни нишки, камъни, емайл, с прецизни орнаменти и сложни изображения, ни показват колко важни за предците ни са били тези накити.
Пафтите се поставят на талията чрез къси, шарени, тъкани или везани колани, които в Родопите и Кюстендилско се наричат „зунка“ или „зуница“, което означава „дъга“ – още една препратка съм библейските истини и езотериката. Това е различно от треклото – оплетен шнур от разноцветна прежда, който жените опасват за танцуване, при така наречения хват „за пояс”. Освен тях, българката е изработвала тесни и дълги колани за украса, които са пъстри, на цветни ивици, с геометрични или растителни орнаменти, най-често с изображения на лозата и дъгата. Понякога декорацията е направена със синци.
С мистичната сила на женския колан е свързан ежегодния ритуал с литийно шествие на Преполовение “Златната ябълка и коланчето за бездетство”, разпространен в Асеновградско. Жените, които искат дете, трябва да изплетат колан от три нишки, с които е опасван храма. На бездетните се раздават ябълки, престоели пред чудотворната икона на Божията майка. Коланчето се носи, докато се повтори чудото на зачеването. Подобни чудеса вършат и частите от пояса на Богородица. Едно от местата, пазещо реликва, е манастирът „Ватопед” в Света гора. Благословението се предава на коланчета и ленти, които са престояли при пояса.
С грижата за репродуктивните функции и морала
е свързано носенето на дълги пояси, които да се увиват няколко пъти около кръста. Мъжкият – широк и най-често червен, а женският – по-тесен и дълъг. Широките пояси са алени, тъмносини, зелени, кафяви, черно-бели и т.н. Те могат да бъдат едноцветни, но по-често са с тъканна украса на контрастни ивици или на квадрати. Носят се добре прибрани към тялото, стегнати. Пазят от простуда и преумора тази силно натоварвана деликатна зона.
Запасването с пояс бележи половата зрялост на човека.
„Запасахме му пояса” означава, че момчето и пораснало, възмъжало. В някои райони момичетата се опасват, когато се замомяват (10-12 г.), а в други – когато са сгодени или омъжени. Поясът е и знак за мяра в поведението и обществена норма. ,,Неопасани християни не се допускат до причастие”, гласял църковният Средновековен канон. Изразът „Разпасал си е пояса“ е осъдителен намек за разпуснатост в поведението на мъжа. Ако пък се влечи поясът му, значи неговата жена гледа по чужди мъже и пр.
Облеклото и накитите на българите от дълбока древност до днес винаги са били отпечатък на същността и светоусещането на притежателя си. Въпреки промените във вида и символиката, изяществото на народното творчество, вложено при изработката им, винаги е съхранявало българския дух, за да се възражда отново до днес.
д-р инж. Гинка Стоева
Velina
Add comment