Трявна – да надзърнеш в миналото

Невероятна е есента в Балкана. Утрото е хладно, със свеж въздух, дъх на бор и едва доловим мирис на пушек от запалена печка. А когато слънцето огрее високите върхове на планината, циганското лято ни връща в спомените или ни потапя в мечти за следващото лято.
В един такъв ден поемаме към Трявна. Ако сте предприели пътуване с автомобил, е добре да знаете, че градът отстои на 250 км от София, на 230 км от Варна и само на 19 км от областния град Габрово. Ако пък сте предпочели железопътния транспорт, до Трявна може да стигнете от гара Горна Оряховица (Северна България) и гара Стара Загора (Южна България).
Неусетно изминали разстоянието, пристигаме в китното градче, сгушено в северните склонове на Стара планина. Автобусът спира пред общината, където е първата ни среща с невероятната архитектура на Трявна. Сградата на местната управа е на няколко етажа, с дървени тераси, от които закачливо надничат разноцветни кичести мушката. Човек лесно би могъл да си помисли, че това е една от възрожденските къщи в градчето – толкова е различна от административните сгради, които сме свикнали да виждаме.
Ние обаче бързаме към стария площад “Капитан дядо Никола”. За ориентир ни служи старият градски часовник и не след дълго вече сме там. Площадът е единственият по рода си в България, съхранил почти напълно автентичния си възрожденски вид. От 1814 г. с работещ и до днес механизъм е часовниковата кула, която заедно с кивгирения мост над рекичката са емблемите на Трявна.
Досами часовника е разположена стара сграда, покрита с каменни плочи, която е дала подслон на уютно кафене. На масите пред чаша кафе и под лъчите на есенното слънце местни старци бистрят политиката и играят карти. Белотът дотолкова ги е обсебил, че изобщо не забелязват нито нас, нито светкавиците на фотоапаратите ни.
Нямаме желание да нарушаваме тази идилия, която напомня сцена от български възрожденски роман, и затова влизаме през голямата дървена порта вляво от часовника и попадаме в двора на старото тревненско школо. Построено е през 1836 г. и е сред първите светски училища в България. Тук ни посреща емоционална екскурзоводка, която ни връща милиони години назад в историята, когато това място е било дъно на море. След това ни превежда през епохата на древните траки, играещи своите ритуални танци край огньовете, за да стигнем чак до Възраждането, когато тази сграда е огласяна от детски гласове и стъпки на нетърпеливи ученици.
Днес тук можете да видите запазена класната стая от времето на взаимното училище. В нея на първия ред са седели начинаещите ученици, които са се учели да изписват буквите и цифрите върху пясък. На втория ред знания са усвоявали по-напредналите, които са пишели върху дъска с калем. А привилегията да пишат върху хартия с мастило са имали учениците от третия и четвъртия ред, които са доказали вече своите умения в писмото и четмото. Интересни ще ви се сторят прилаганите тогава методи за наказания и похвали. Най-тежко за провинилия се ученик било да му очернят лицето, да бъде оплют от всички или пък да носи табелка с надпис “невнимателен” например. Такива табелки са носели и старателните ученици, само че върху тях са били изписани думи като “добър”, “прилежен” и др. В продължение на осем години, с малки прекъсвания, учител в тревненското школо е бил и видният възрожденски писател и общественик Петко Р. Славейков. Днес то е приютило още изложба на картини и дървопластика, както и интересна колекция от часовници.
До тази толкова важна за някогашните тревненци сграда се намира и Райковата къща, днес също музей. Тя е строена през 1846 г., както е упоменато върху една дървена колона на чердака на къщата, и е типичен образец на късновъзрожденската тревненска архитектура. Притежава седем стаи, разположени на двата ката, и всички удобства за обитаващата я тогава многолюдна фамилия на чорбаджията Никола Райков. Този дом дава на България много бележити личности. Тук минават детските година на основоположника на българската химическа наука Пенчо Райков, на съпругата на даскал Петко Славейков – Ирина… В богатия тревненски дом красиви момичета, облечени в стилни старовремски рокли, ни поднасят чаша с невероятно ароматен ликьор, след което разглеждаме експозицията “Бит от 19 в. и градски бит от началото на 20 век”.
Излизаме доволни и впечатлени от изящните предмети и решаваме да продължим обиколката си по ул. “Петко Р. Славейков”, която е архитектурен резерват от 1979 г. Обедното слънце, спокойствието и накацалите от двете страни бели къщи с каменни покриви ненадейно ни пренасят в детството. Струва ти се, че ако влезеш в коя да е от тях, ще зърнеш онзи дървен сандък или долап, който пази всичко най-желано от едно дете – от бурканчетата сладко до захарните петлета и бонбони.
И докато мечтаем, дървена табела пред нас ни подсказва, че тук можем да опитаме вкусотийки, приготвени по бабините рецепти, и да се ободрим с кафе, сварено в джезве на пясък. След това продължаваме, за да видим работилничка за цървули или за ризи с традиционна българска бродерия, да надзърнем зад рамото на майстор дърворезбар, навел глава над поредната си творба. Накрая решаваме да вземем нещо за спомен, но изборът никак не е лесен. Многобройни дюкянчета примамват със стари и съвременни произведения на традиционните местни занаяти.
Впечатлението от балканския град няма да е пълно, ако не вкусните и от тревненските гозби. И ако са ви останали още сили, накрая посетете музеите “Африканско и азиатско изкуство“, “Тревненска иконописна школа” и Даскаловата къща.