Стобските пирамиди – вкаменена сватба надживяла вековете

В България всичко отстои на не повече от 400 км. разстояние. Накъдето и да тръгне човек, скоро ще го посрещнат красиви гледки от планина, море, тракийски руини, пещери, върхове. Познавачите знаят, че тази малка територия от 111 000 кв. км е приютила най-различни забележителности, между които и геоложки форми, рядко познати в други части на Европа. Една от тях са скалните пирамиди край с. Стоб в западното подножие на югозападния дял на Рила.
Те са най-лесно достъпни с кола, особено ако пътуването започва от София. След като излезете от столицата, поемате по пътя за Благоевград и когато наближите Кочериново, вече знаете, че сте близо. Отбивката за село Стоб e отдясно на пътя, след което се завива наляво. Изминавате един километър и се озовавате в средно голямо типично българско село, нажежено до бяло от горещината. Широко разтворените прозорци на къщите сякаш се задъхват от жегата. Улиците са замрели в следобедния пек и единственото живо същество, което се мярка отвреме навреме по тях е някое самотно магаре, което лениво маха с уши в почти втечнения въздух. Само хладният ромон на рeката разкъсва тежката мантия на омарата.
Ако не познавате никого тук, ще трябва да попитате за пътя до пирамидите в местното кафене. Те обаче се виждат още от селото и се намират на около 45 мин. път от края му, който е забит в скалите на Рила и е увенчан с малката църква “Св. Пантелей”. От центъра пътищата към природния феномен са два и вие сами избирате по кой от тях да поемете – по зелената горска пътечка или по широкия коларски път. Но и в двата случая трябва да сте доста издръжливи на ходене, понеже до пирамидите се стига само по една тясна ивица, която се катери нагоре и се прехвърля от хълм на хълм, като всеки следващ ще ви изглежда по-стръмен от предишния.
И тъкмо когато сте на път да се откажете и дебелите сенки на дърветата наоколо ви изкушат за почивка, спирате стъписани пред гледката, която се разлива пред очите ви. По целия дол вдясно, обрамчен отвсякъде от буйни талази зеленина, се спуска първата група пирамиди. Сякаш развълнувано море е замръзнало. Огромни „вълни“ и шеметни пропасти между тях, втурнали се надолу, но спряни завинаги в своя бяг. От друг ъгъл те приличат на крепостни стени, кули и бойници, изваяни в ронливия пясъчник от вятъра и водата. Назъбени и изгризани от времето, често съединени помежду си, те образуват истински лабиринт. В основата на някои са израснали малки дръвчета, които успокояват окото от натрапчивия червен цвят на комините. Някои от пирамидите са остри и игловидни, други – конусовидни, завършващи с каменна “шапка”, която им придава формата на гъби.
Разположени от южната страна на вододелния рид, разделящ суходолията Гръчковец (от север) и Буковец (от юг), живописните композиции носят различни имена, дадени им от народа – Кулите, Самодивските комини, Зъберите, Чуките. Първата група пирамиди са най- малките, но затова пък най-отчетливите и гъсто разположени. Поглеждате нагоре, където ви примамва самият връх, само за да се окажете след стотина метра пред втория дол, който с радост излага пред очите ви огърлицата си от червени скали, сякаш впрегнали всичките си сили, за да се откъснат от снагата му.
Най-високите, достигащи 18 метра, като че ли все още се отскубват от скалата зад тях, подали напред своята разранена повърхност. Приличат на огромни сталактони, по които личат отделните сталактити и сталагмити, слели се в едно. Различните пластове са се наслоявали един върху друг, тъй че днес комините изглеждат като топяща се топка сладолед, потекла по вафлената фунийка. Лекар би ги оприличил на редящи се едни над други ребра и не би сгрешил, защото легендата за произхода на пирамидите твърди, че това са вкаменените фигури на сватове, кум и булка.
Едно време, според обичая, младите хора се женели, без да се познават. Едва след венчавката младоженецът виждал булката. Сватове от планинското село Колибите взели мома от село Стоб. По пътя, докато минавали по южния склон на Кулския рид, духнал планински вятър, повдигнал тежкото було на невестата и открил лицето й. Сватовете били удивени от невижданата й хубост, а кумът не устоял на изкушението и я целунал по устата. Ужасени от сторения грях, всички се вкаменили и до днес стоят така.
Червените “ребра” и легендата само допълват впечатлението, че стоите пред дверите на Ада, широко разтворени пред вас. Съвсем тясна ивица ронлив сипей свива наляво и поема нагоре към самото било. Мястото е опасно, защото в един момент се оказвате на нещо като мост, от двете страни на който се извиват спираловидно надолу главозамайващи бездни, вдаващи дъното си на десетки метри под вас. Ако обаче не страдате от световъртеж, може внимателно да го преминете и да се изкачите на билото. То е сравнително широко и там пътеката е сигурна и добре видима. Следват още стотина метра, за да вдишате дълбоко от изненада и затаите дъх. Стигнали сте края на пътя, а отвъд него се простира третата група пирамиди.
Те приличат на първите, но размерите им са много по-внушителни и заемат огромно пространство. От височината на билото тези уникални природни изваяния сякаш изграждат цял средновековен град долу, опасан от защитни стени, осмоъгълни кули и гигантски порти. Пътеката свършва на върха на една скала, от трите страни на която зейват пропасти. Да стигне човек края на пътя е истинско преживяване, което рядко може да се изпита. Дори да се качите на Мусала, най-високият връх на Балканския полуостров – 2925 м., от другата му страна отново се спуска пътечка. А тук просто няма накъде да продължите. Чувствате се като испанските конквистадори, достигнали Големия Каньон в САЩь педставящи си, че стоят пред края на Земята. Околните хълмове са потънали в растителност и заграждат издълбаните в снагата им долове, в които се крие марсианският пейзаж на червените комини.
Часовете се изнизват в благоговеен възторг и преклонение пред онова, което е създала природата. Пътят, който ви очаква назад, ви кара с неохота да откъснете очи от омагьосващата гледка, защото чувството, че сте попаднали в приказка е неизбежно. Достигнали края на пътя, вече не се страхувате от “мостчето”, което отново трябва да прекосите, нито да стъпите на самия ръб над втората група пирамиди, над които минава пътечката. Устремени надолу каньони, наблюдавани отгоре, изглеждат потресаващо. Дъното им е осеяно с малки бели каменни рекички, в които са прорасли храсти и треви. Вземате си едно камъче за спомен и се насочвате към селото, отнасяйки със себе си гледката на невероятния природен феномен, наречен Стобски пирамиди.