СИРНИЦА – ДЕН ЗА ПРОШКА И ВЕСЕЛИЕ

Великденски Заговезни, Прошка, Сирница – все имена на един от най-големите християнски празници. Седем седмици преди Великден започва големият Великденски пост, спират сватбите и веселбите, светът и хората се променят. Слънцето се обръща към лято, но то е все още далече; човек го очаква с вяра, но се настройва и за тежкия трудов сезон, който му предстои.
Народът казва, че на Сирница небето и земята си прощават, затова трябва да го направят и хората. Рано сутринта искаме прошка от най-близките си – родителите и кумовете. Предците ни са знаели как искрено и от сърце да го правят, превърнали са го в празничен ритуал и наистина са забравяли в този ден лошите чувства, обидите, гордостта. Сирница е ден, в който всички са си простили. След 7 седмици ще се състои най-голямото чудо на християнския свят – Възкресението Христово. Само опростена, чиста и необременена от лоши чувства душа може да прекрачи в трудното време, което предстои – да преосмисли величието на жертвата, любовта, смъртта, възкресението. Да повярва, че любовта е най-свидното ни притежание, смъртта не е страшна, възкресение е възможно. Толкова е просто: „Прости ми, мамо, тате, любими, сине…”, „Простено да ти e. От мен и от Бога”. Може би, когато хората си простим, ще ни прости и Бог.

Огнена магия

Магията на Сирница е свързана преди всичко с огъня. Огън за плодородие, за защита, за любов, за раздяла. Той е символ и на новото слънце, на пролет и възраждане, но и на новия бог, който ще покаже на земята едно друго раждане, в сферите на духовното и невидимото. Колкото по-високи са огньовете на земята, толкова по-ясен знак ще дадат те на небето. Докъдето стига светлината им, дотам ще има плодородие и няма да бие град. Прескача се запалена слама за здраве. Прескачането на огъня очиства от паразити и демони, но също така и от грехове. Палят се “оруглици” (кош, намазан с катран), “оратници” (дърво, разцепено и набъркано със слама), “олелии” (въртящо се запалено каче с катран). Вместо любовни обяснения в двора на любимите моми долитат запалени стрели от див дрян. Кой не се радва на толкова огнени признания! Девойките ги събирали и се гордеели с тях. Гърми се, за да се роят кошерите. Мъжете гърмят и вечер след вечеря, за да известят началото на Великденския пост. С него свършвали и сватбите. Идва време за труд, не за венчило. Младите, които не са могли да се оженят през зимата, се разделят край един тъжен, но приятелски огън, “Орлата”, и си дават свободата.

Веселие като за последно

Преди да се прекрачи в тежката Тодорова неделя, преди да започнат лишенията, смирението, постът, народът ни изливал цялата си жизненост. Буйният повик на телата отстъпвал трудно, чрез неудържимо веселие, огнена любов, страст, песни, танци, топлина. В този граничен ден сякаш всичко е разрешено. Сирница е празник на всенародното общуване, веселие, споделяне с всички, с цялата общност. Едва в края на вечерта радостта се затваря в кръга на семейството. На трапезата са най-близките хора. Още от другия ден започва борбата на всеки със себе си, общуването все повече се стеснява, личността търси и преодолява себе си. Като молитва и като изповед.
Вечерята е празнична и богата. За последно се слага мляко, сирене, яйца. Затова и празникът се нарича „Сирница”. Завършва с т.нар. „хамкане” – на бяла халва, яйце, сирене или дори въглен. Струва си човек дори само със зъби да допре магическото парче, за да бъдат те бели и здрави. Яйцето или сиренето от конеца служат за лек през годината, затова трябва да се погрижим за тях. Ако черупките от яйцата, изядени на Сирни Заговезни, се хвърлят на пътя, кокошките ще носят повече. Ако остатъците от блажната трапеза се оставят за сутринта и ги изядат децата, ще се родят пъстри агънца.
По запаления конец, на който е вързана халвата, се гадае за здраве и живот, за плодородие и късмет на хората в къщата, на стопанските култури, на домашните животни. Ако конецът се нарече за мома и момък и гори бързо, вярва се, че двамата ще се оженят есента.
Вярват, че ако човек не яде и не пие нищо в понеделника след Сирница, през лятото ще хване пчелно ято.

Постът в празничния календар
Постът не е диета. Колкото и да е здравословен, колкото и да влияе добре на тялото, предназначението му е в сферата на духа. Невидимото наше притежание, което понякога безгрижно забравяме. За да не се случи това съвсем, за да се съхранят и продължат ценностите на духа, християнската църква е наложила пост пред най-знаковите свои събития. Това означава отказване от месо и всякаква храна от животински произход. И нещо много повече. Обръщане гръб на всичко материално, пари, блясък, суета, амбиции за власт. Поглеждане към себе си, към онова, което е скрито от очите, което можем да усетим единствено с душата си. Постът е грижа за тази душа, признаване, че тя съществува и има нужда от внимание. Цялостното пречистване, което се постига, има смисъл на причестяване и е много повече от обикновеното освобождаване на организма от натрупаните отрови в него. За християните това е време на смирение, скърбене, прозрение, търсене на Бога. Дните на всеки пост са време на криза, на предел, граница, преход през свят на хаос, който трябва да се подреди и човек трябва да помогне това да се случи.
За старите българи храненето е не просто жизнена необходимост. С храната човек се съединява с природата. Или се отдалечава от нея. Хлябът е свещен. Той е тялото Христово, символ е на раждане, умиране и пак възкръсване за нов живот, на постоянния и неизменен кръговрат.
Християнският календар е предвидил пост два пъти в седмицата и преди големите празници – Коледа, Великден, Петровден и Богородица. Общо за цялата година около 230 дни. Сряда и петък всяка седмица напомнят за залавянето на Христос (сряда) и неговите страдания на кръста (петък). Всеки добър християнин трябва да почита тези дни. И още повече „бременните, за да се родят здрави и хубави деца, и овчарите, за да не нападат вълци стадата”, прибавя народът ни. Пости се също на 5 януари, 29 август (Секновение) и 14 септември (Кръстовден). В тези дни светът е в криза, застинал е между доброто и злото, между небето и земята, и му трябва помощта на хората, за да направи вярната крачка.
Според някои легенди продължителните пости са възникнали от греховете на хората. Според други възникването им е свързано със занаятите на светците, пред чийто празник са наредени. Така например, разказва се, че Св. Никола бил рибар и за да може да продаде уловената риба, направил пост и отложил празника си към края на поста. Христос бил свинар, Свети Петър – градинар, а Света Богородица – пчеларка. Като наредили постите, светците без проблеми продавали стоката си в най-подходящото за това време. Казват също, че постите били измислени, защото “едно време хората яли много месо и се разболявали от бяс”.
Каквато и да е истината, народът ни я помни като чудна приказка, в която е събрал в едно и трите неща: греховете на хората и опита те да бъдат преодолени чрез духовно пречистване, стопанската трудова година и плодовете от труда през различните сезони и стремежа за здравословен живот и хранене.