Cherga BG

РАЙНА КАБАИВАНСКА – “БОЖЕСТВЕНАТА”

Един от най-големите оперни гласове на столетието – българската прима Райна Кабаиванска отбелязва 50-годишна звездна кариера. Историята на оперното изкуство на ХХ век е неразривно свързано с името на българското сопрано.
Международният й дебют е през 1959 г. в “Мантията” от Пучини в оперния театър във Веричели, Италия. Две години по-късно се представя в най-реномирания оперен театър в света – миланската “Скала”. На сцената на лондонската опера “Ковънт Гардън” Райна Кабаиванска дебютира през 1962 г., а в началото на шейсетте години на миналия век тя е най-търсеното сопрано от световните оперни театри. Магнетизмът на нейното изпълнение се крие във факта, че Кабаиванска е рядко съчетание от певица и актриса едновременно.
Получава най-престижните отличия, с които може да бъде удостоен един оперен артист – наградите “Белини”, “Пучини”, “Златен Верди”, “Монте Верди”, “Академия Медичи”. Изпълнила е над 100 роли за 50-те години от стъпването си на оперна сцена. Легенди се разказват за нейните героини Тоска и Мадам Бътерфлай.
Най-голямото й звание обаче е признанието, с което я дари публиката– нарече я Lа Diva – Божествената.
Пред списание “Черга БГ” Райна Кабаиванска споделя за себе си и за бъдещето на оперното изкуство. Madam_Buterfly_1

Г-жо Кабаиванска, приемете поздравленията на сп. “Черга БГ” и на неговите читатели за изключителния ви творчески юбилей. Остана ли въпрос след тези 50 години, на който още търсите отговор?
Хората постоянно търсят отговори и постоянно задават въпроси. Когато човек има работа като моята – свързана с напрежение, концерт след концерт, репетиции, хотели, блясък, но и самота – тогава се опитваш да отговаряш на въпросите бързо, да не оставяш неща, които да решаваш по-късно – по-късно днес или по-късно през живота. Но днес понякога се питам – наистина ли има нещо божествено в музиката, защото понякога тя се извисява до Бог.

Светът се променя с всеки ден, а операта е изкуство на добрия вкус и културата, които сякаш останаха в миналото. Какво мислите за бъдещето на оперната сцена във времето на забързания ритъм и високите технологии?
Ще останат хора и за операта. Тя винаги е имала публика, и то не обикновена публика, а привързана, лична. Но светът наистина се променя и аз много пъти съм казвала, че технологиите са нещо страшно. От друга страна обаче – всяко време си има свои неща. Операта беше в разцвета след войните, а днес модата е на интернет и компютрите, имаме сайтове, гледаме телевизия… Операта обаче продължава и според мен ще пребъде, защото още вълнува хората.

Вие носите мъдростта на артист със златна десетилетна кариера – какво мислите за младите оперни певци, които сега тръгват по вашия път?
Много е труден моят път. Бляскавото в славата е много, но нещата винаги са обвързани и с много работа. Не е достатъчен само глас, необходима е техника – за да се запази този глас и да не се похаби. Младите днес мислят, че гласът е всичко. В моя майсторски клас в НБУ се опитвам да им покажа техниката, защото само талант не е достатъчен. Мисля, че е необходима повече дисциплина. И смятам, че изкуството винаги ще е на първо място, ще оцелява и побеждава. Някога аз тръгнах от една малка, затворена държава, за да отида при голямата опера, защото тайно по радиото бях чула как пее Калас. Днес светът е отворен – няма България, Гърция, Италия. Това ще направи пътя на младите по-лек. Те имат повече информация и повече възможности да черпят от чуждия опит, да пътуват, да наблюдават как другите правят опера.

В България за седми път се проведе майсторски клас под ваше ръководство. Имате майсторски класове и по света. Какво е удовлетворението от педагогическата ви дейност и по-различна ли е радостта от успехите на ваши ученици?
За моите ученици аз се притеснявам повече, отколкото за себе си. Треперя, докато всеки един от тях пее на концерта, които правим след майсторския клас. Много лично гледам на обучението на младите, защото съм си поставила за цел да предам това знание, което на мен са ми дали моите учители – Дзита Фумагали Рива, Роза Понсел. Много от колегите ми в операта пазят това, което са научили в тайна, но за да продължи едно изкуство, то трябва да се предава на младите. С тази цел е и моят майсторски клас в Нов български университет.

Кого и какво си спомняте с най-много любов?
Прекланям се пред всяка моя публика и за всяко нещо, свързано с музика, си спомням и мисля с любов. Любимата ми сцена е може би “Арена ди Верона”, защото в нея има мащабност, магия. А образът и характерът на Караян, с когото направихме един блестящ спектакъл във Виенската опера през 1978 г., ще останат сред най-интересните в моята кариера.

Бихте ли могли да изберете една от вашите роли, в която чувствате най-много себе си?
Не. Но може би Тоска и Бътерфлай са моите коронни роли. Сега играя Контесата в “Дама Пика”, която поставихме в Тулуза. Много интересен спектакъл. Понякога ме питат дали Тоска не ми липсва, но мисля, че не, защото сега подготвям млади актриси, които играят тази роля. Така че аз непрекъснато съм Тоска, но чрез младите.

Мисията на фонд “Райна Кабаиванска”?
Да помагаме на младите хора, които изучават оперно пеене. Стипендиите са международни и национални и ние ги разпределяме всяка година в края на майсторския ми клас в НБУ. Имаме над 20 стипендианти. Идеята за фонда ми даде голямата писателка Блага Димитрова, която беше и моя приятелка. Започнахме с фондация, която след време прерасна във фонд. Най-хубавото е, че има ефект от нашата работа и последният майсторски клас беше посетен от директорите на две опери – в Прага и Рига, който слушаха нашите изпълнители, за да им предложат участия в спектакли. Горда съм, когато изпълнители, на които сме връчили стипендии, успяват. Такива са Вероника Симеони, българинът Пламен Кумпиков и други от целия свят, защото имаме стипендианти от Аржентина, Южна Африка, Ливан, Италия, Австралия, Турция.

Add comment

87 + = 95