Cherga BG

Недим Гюрсел идва в България за представянето на романа му „Мехмед Завоевателя“

mehmet-zavoevatelqЕдна от знаковите фигури на съвременната турска проза пристига в София на 26 април по повод българското издание на „Мехмед Завоевателя”. Срещата с Недим Гюрсел, който от дълги години живее в изгнание, буди любопитство заради сложната политическа обстановка в родината му, неминуемо ангажираща всеки влиятелен творец с определена гражданска и обществена позиция.

Преследван от години заради съпротивата си срещу диктата на армията и за „обида срещу религията”, Гюрсел вече е гостувал у нас през 2012 г., когато му е връчена Международната литературна награда за балкански писатели „Балканика“ за романа „Червеният ангел”. Носител е на редица европейски отличия, в т. ч. наградата на френския ПЕН-клуб, кавалер е на френския Орден на изкуствата и литературата. Плодовит автор с многостранен талант, той има в биографията си 30 книги, сред които романи, есета, сборници с разкази, литературна критика и пътеписи. От години живее в Париж, където е преподавател в Сорбоната.

Произведенията на Недим Гюрсел са преведени на френски език и издадени в много страни по света. Две от по-ранните му книги, „Дъщерите на Аллах” и „Едно тъй дълго лято в Истанбул”, са цензурирани от военния режим в Турция. „Мехмед Завоевателя“ (превод: Розия Самуилова) е майсторски написан роман, възкресяващ грандиозните събития по превземането на Константинопол, променили завинаги хода на европейската история. В тъканта на този различен исторически разказ Гюрсел, в духа на постмодернизма, вплита и разказа за неговото създаване, което превръща произведението в класически вариант на познатия жанр „роман в романа“.

„Писателят трябва да покаже завоевателя, за да провокира читателите да се замислят за победения. Само така ситуацията може да бъде разбрана от гледна точка на днешното време”, подчертава Гюрсел. Според него днес е налице тенденция идеологиите от миналия век да се сменят с религии и „духовни” течения, а те подклаждат религиозния фанатизъм, най-острия проблем, пред който е изправена съвременната цивилизация.

 

Отказ от „Мехмед Завоевателя”

Дълго време сутрин ставах рано. За да пиша. Ако знаех, че един ден, изоставяйки всичко, щях да намеря убежище в тази стая на старата вила и че есенните дни, всяко утро от които започвах ведно с разстилащата се отвън мъгла, ще ме завлекат – така както огледалните води на Босфора, протичащи под еркера – към неочакваните водовъртежи, към дълбинното формиране на приливите, забележими и на повърхността, моментално щях да зарежа писането на този роман.

Щях да напусна с приятелите си вилата, която бяхме наели за ваканцията, и подобно на тях още през първата седмица на септември щях да се отдам на своята работа в Париж. Защото бяхме изкарали фантастично лято. Далече от градския шум, далече от августовската жега, обгърнала и задните стаи на каменните жилищни кооперации, дори сенчестите кафенета по крайбрежието. Бяхме две двойки, които се разбираха прекрасно.

Прекарвахме в пълна хармония и приятелска атмосфера дните си – в хладните босфорски води или върху зеленясалите гранитни камъни на пристана на вилата, както и вечерите – в някой рибен ресторант, ухаещ на пържено. Сутрин закусвахме заедно в задната градина, после заедно се къпехме в морето, заедно наемахме лодка и се разхождахме с нея, а в стаите си, където се оттегляхме за следобедния сън, направо копнеехме да настъпи часът за чая, когато наново щяхме да се съберем и да се вдълбочим в разговори.

Ето в такъв покой бе преминал цял един дълъг август, докато ваканцията ни приключи. Последния ден, приготвяйки багажа, казах на съпругата ми, че желая да прекарам още известно време в Истанбул, за да поработя в архива на музея в двореца “Топкапъ”. Лекциите си в университета щях да започна със седмица закъснение. Прие нормално моето предложение. Разделихме се с намерението да се срещнем в Париж след около десетина дни.

Като останах сам, казах на собственика на вилата, че ще се храня в кухнята, че няма да ползвам остъклената веранда, че ако не желае столовете и масите да се замърсяват, би могъл да ги покрие и да спусне завесите, да прибере в шкафа възглавниците от дивана, казах му, че би могъл да заключи всички помещения с изключение на гледащата към морето стая с еркера. Бях абсолютно сам в огромната вила.

Вече можех да се захвана да пиша своята история, но когато настъпваше моментът да се пише, така и не успявах да я започна – бях я планирал цяло лято, бях я прехвърлял и прекроявал в ума си, бях размишлявал върху нея, докато се пържех под слънцето на пристана.

Нуждаех се, въпреки насъбраните от мен книги и документи по темата, от подтика на една-единствена дума. Въпреки че всяка сутрин, щом мъглата се разсееше и се провидеше отсрещният бряг, на мен ми изглеждаше, че той е прекалено близо, че направо бих могъл да го докосна.

Съзерцавах с възхита кръглите кули, проблясващите им на дневната светлина зъбери, проточилите се по протежение на дяволското течение бели крепостни стени и оприличавах извисяването на тази фантастична, съградена насред най-тясното място на Босфора крепост край плъзналите нагоре по хълмовете къщи и бетонни постройки с извисяването на империята през нейните най-величави дни. Ето я, беше точно насреща ми.

Пооблегнала се на склона, тя беше близка, колкото и водата, беше реална, колкото и самият ден. Само че по стар лош навик аз все така продължавах да се нуждая от подтика на една-единствена дума.

Преди много години, когато ѝ дава името “Боазкесен”, султан Мехмед II – по онова време все още не е бил Фатих (Завоевателя) – естествено, не би могъл да знае, че години, стотици години по-късно някой, оттласквайки се от тази дума, ще захване своето повествувание. Както не би могъл да знае, че все някога историците ще измъкнат на бял свят своите проучвания за жертвите и палачите по време на управлението му, че ще дойде ден, когато хората, чиито тела са били разполовявани с триони или набивани на кол, ще нахълтат в неговите съновидения и ще му потърсят сметка за пролятата кръв.

Добре, но знаел ли е султан Мехмед, Завоевателя – по онова време той вече е Завоевателя, – че след като пристигне със султанската лодка в Юскюдар, неговата черна брада и чувствените му устни, познати ни от рисунката на Джентиле Белини, ще плувнат в пяна; знаел ли е, че ще повехне розата – трилистната имперска роза, откъсната от султанската градина, която в една миниатюра той стиска с похотливите си, подпухнали от сърдечното заболяване пръсти, за да вдъхне аромата ѝ? Не е знаел, естествено.

Щом румелийската армия преминала в Анадол и сенките от конските опашки върху дългите бойни копия се спуснали върху пристанището в Юскюдар – знак, че войската потегля на поход, четиресет и девет годишният султан Мехмед Хан Гази Фатих, син на султан Мурад Хан Гази, се вгледал в Румелихисаръ, построена от него на двайсет години, и кой знае дали тъкмо тогава не си е припомнил и младостта, и екстаза на онези дни и безсънни нощи? Да предположим, че си ги е припомнил. Не е достатъчно обаче единствено да предполагаме, нека самите ние се пренесем в онези дни и положим първия камък на крепостта.

Срещата с Недим Гюрсел е на 26 април от 19:00 ч. в литературен клуб „Перото”, НДК.

Antoaneta Peeva

Add comment

7 + 2 =