Март идва с благата вест

Светът се ражда именно през този месец и народът ни го отбелязва с цели три празника

От този месец може да се очаква всичко. Добро и лошо, слънце и сняг, дни на пречистване, на подреждане на душата, но и на все още неподреден и поради това изложен на безброй опасности свят. Непостоянен и капризен, „също като жена” казват обикновено, но нещата, както винаги, са по-сложни от клишетата. Раждането на света през март е отбелязано както в астрономическия календар с настъпването на пролетното равноденствие на 22-ри, така и в празничния народен календар – с цели три празника: Първи март (единствен по рода си български празник), Младенци (9 март) и Благовец (25 март). На три пъти народът ни прави своите магически заклинания. Благославя и проправя чрез тях пътя на истинската пролет, която идва на Благовец, когато камбаните на църквата известяват благата вест за зачатието на Младия Бог, а лястовицата носи благата вест, че зимата си е отишла.

Своенравна и капризна

Всички знаят, че Марта може да ни разсмее, но и да ни разплаче. Наричат я единствения женски месец в календара, но според една приказка Март някога бил мъж. Той си имал две жени, едната – грозна и стара, другата – хубава и млада. Когато Март гледал първата, времето ставало студено и мъгливо, когато погледнел втората – стопляло се и грейвало. Каквато и да е истината, за българина Марта е символ на обновяващото начало и той все гледа да я зарадва и разсмее. Ако тя е весела, и времето ще е хубаво. На покривите на къщите или на двора на плодно дръвче се слага червено платно и се оставя да седи девет дни. Щом Марта го види, цялата грейва. Червеният цвят има и предпазно действие. Марта се радва така и като съзре мартениците, които са си вързали хората заради нея, особено като спре погледа си върху деца, моми и невести. Сигурно защото момите и невестите свързва с плодовитостта и новото раждане, което тя самата носи. А възрастни жени избягват да излизат от дома на 1 март, да не я срещнат и да я разсърдят.
На 1 март българката почиства къщата си, да свети и да грее от чистота като пред всяко ново начало, изтупва дюшеците на слънце, пали старата си метла на двора и нарежда “Вън бълхи, вътре Марта!”. Магическото изгонване на бълхите символизира прогонването на злото. Сметта се изхвърля далеч от дома. Палят се и огньове, които всички от къщата прескачат с лице към изгрева, за омилостивяване на бедите и срещу всякакви вредители. За прогонването им надалеко се обикаля двора със звънци и заклинания.

Мартеница

Легендата разказва, че първата мартеница е направена от Ахинора, жената на Аспарух. През втората половина на далечния VІІ век, Аспарух вече е преминал Дунава и открил за българите земите около Балкана. Ахинора дълго чакала своя любим, накрая завързала на крачето на една лястовичка усукан в бяло и червено конец и пуснала птичката да предаде посланието й за здраве и любов.
Бялото е цвят на чистота и невинност, радост. За българина бялото е знак за красота. Хубавият човек в народната песен е бял (“бяла Рада”, “бял Димитър”). Бял е Южният вятър, бяла е река Дунав. Бели са и празничните дрехи, невестината премяна, празничните погачи. Бялото е знак за светлина и в литературата често я замества. Праведниците са облечени в бели дрехи, ангелите – също.
Червеното е цвят на жизненост, здраве, любовен огън, войнска храброст и победи. Червеното е светлината на изгряващото и залязващото слънце, на кръвта, на огъня. Червена е ябълката в Райската градина. Червена е мантията на Богородица, също като тези на царе и владетели. В традиционната българска сватба булото на невестата е червено. Червени са лютите чушки, символ на мъжкото начало. В магиите червеното е отбранително средство, предпазва от злини. Най-силна е магията на червения петел. Червен конец се връзва на плодни дръвчета, на детска ръчичка, за да предпазва от зло, да носи здраве. Такава е и магическата му сила в мартеницата.  
В Родопите мартениците се правят от много цветове, в Софийско и Мелнишко основните цветове са син и червен.
Синият цвят е свързан с небето и водата, два от четирите елементи на света. Смята се за белег на божествената вечност и, заедно с това, на аристократичност.