Магията на запустялото село

Село Скорците е само на около седем километра от Трявна. Въпреки близостта си с възрожденския град, селището не е популярно сред любителите на пътуванията. За него няма да откриете почти никаква информация или да чуете рекламни послания, които ви приканят да го посетите. Притихнало в склоновете на Балкана, то сякаш е заспало и останало встрани от динамиката на настоящия век.
Пътят от Трявна до него се вие по склоновете на планината. През пролуките между крайпътните дървета се виждат върховете, а последните хора, които срещаме малко преди селото, се придвижват на коне и някак случайно идва паралелът с една отминала епоха, когато тези животни са били основно средство за придвижване. Дървена табелка, върху която с архаични букви е изписано “Скорците”, ни показва, че е необходимо да завием вдясно от основния път, а ромите, отседнали в бивак близо до нея, ни гледат с любопитство.
След още близо километър вече сме в селото. Тук обаче установяваме, че в Скорците няма нищо от онова, което сме свикнали да виждаме в малките селца на България – магазин, в който се продава всичко, задимена кръчмичка, в която малкото останали обитатели водят разговори на по чашка, лаещи в дворовете кучета. И всичко това няма как да съществува, тъй като селото е без нито един постоянен жител. Изгубено в дебрите на Стара планина, то сякаш е приспано преди много години от същата онази магьосница от приказката за спящата красавица и чака днес някой да го събуди. Великолепните къщи, градени от камък и покрити с плочи, говорят, че някогашните обитатели са били хора с възможности.
Предположението ни се потвърждава от отец Людмил Манев, който е роден и израснал в Скорците, а в момента служи в Плачковския манастир. Той ни разказва, че според преданията селището е възникнало в края на XIV в., след завладяването на старопрестолното Търново от османските поробители. За да избягат от нашествениците, вестоносците на цар Иван Шишман се установяват тук, сред непристъпните дебри на Балкана и основават свое село. С течение на вековете Скорците се разраства, а жителите му постепенно се замогват. В епохата на Българското възраждане (XVIII – XIX век) то е в своя разцвет. През зимата мъжете заминавали на гурбет като строители в земите на Османската империя, а напролет се завръщали в родното си място, за да градят красивите си къщи с високи зидове и големи дървени порти. Архитектурата на Скорците е типично възрожденска и пази характеристиките на този край.
“България се дели не само на фолклорни области, но и на различни архитектурни области. Скорците може да служи като учебник по архитектура от този период. Твърде малко са запазените села у нас в този им вид. Тук може да видят типичните образци на т.нар. балканска къща. Тя е двукатна. Горният етаж е със задължителния чардак. Камъкът се използва за изграждане на първия кат, а вторият обикновено е паянтов, с плет. Измазан е с кал отвън и отвътре. Покривът е непременно с каменни плочи”, казва отец Манев.
Най-голямата забележителност на Скорците е църквата “Св. Димитър”. Самотният й силует и днес гордо се извисява на фона на Балкана. Храмът обаче е затворен, оставен на произвола на времето и на природните стихии. Той е бил осветен през 1876 г. Предполага се, че е построен за около година. Главен архитект на храма е уста Генчо, известен възрожденски майстор – строител на сгради и мостове. Негово дело са катедралите във Варна, в крайдунавския град Видин и др. Явно по онова време местното население е притежавало достатъчно средства, за да покани майстор от неговата величина. “Св. Димитър” е типична за този край възрожденска църква. Интересното обаче при нея е, че камъните, от които е съградена, са толкова гладки, че сякаш са шлифовани. Подобен градеж не се среща другаде в областта. Храмът е уникален и с безценните си стенописи, датиращи от Възраждането, част от които са изложени в музеите на Трявна.
Трудно е човек да си представи, че преди по-малко от век Скорците, заедно с близките махали е наброявало над 2000 жители. Днес техните потомци са се разпръснали из цяла България, а селото тъне в забрава, далеч от хорската суета. Благодарение на това то е съхранило автентичната си атмосфера на възрожденско селище. И като че ли вече е дошло времето то да се пробуди и да заживее отново. Любители на селския туризъм, макар и все още рядко, пристигат тук, разхождат се по малките улички и надничат зад каменните огради на къщите,

където могат да се видят прашни, стари земеделски сечива и предмети на бита. От тук тръгва и живописна екопътека, която свързва селото с известния архитектурен резерват Боженци. Някъде дори ще ви кажат, че къщите в Скорците не са отстъпвали в миналото по-нищо на тези в Боженци, а може би дори са ги превъзхождали.