Cherga BG

Къщите говорят, историите оформили облика на българските градове

Къщите говорят е интересен проект, който развълнува историите на къщи и сгради, оформили облика на българските градове в края на 19 и първите десетилетия на 20 век.

Разговаряме с авторката Мариана Екимова-Мелнишка по повод  книгата й „Къщите говорят”. В книгата тя, заедно с фотографа Александър Найденов Геров, разказват историите на почти 300 забележителни сгради и домове в 11 града на България. Повечето са обявени за  архитектурни паметници, но макар и да минаваме ежедневно покрай тях, често не си даваме сметка за тяхната ценност и историята им.

Как започна всичко…?

Докато пътувам из България, често спирам в големи и по-малки градове , се стъписвам какви красиви стари къщи са останали по площадите и дори покрай пътищата, но много от тях са с избодени очи, вместо с прозорци и зинала уста, вместо врата. Ставаше ми мъчно за изоставените къщи и техните някогашни стопани и така започнах да събирам информация. Да издирвам техните архитекти и първи собственици. И да разказвам историите им, запечатани  в снимки и слово от улиците на единайсет града.

Затова започвам книгата си със стихчето от песента – ”Вдигни очи…”. Ако гледаме нагоре (и в преносен смисъл), ако се възхищаваме и се интересуваме от онова, което сме наследили като архитектурна антропология, няма ка да не се почувстваме свързани с  Европа .

Къщите съхранили тонове информация и станали свидетели на  житейския път на всяко семейство.

Интересното е, че България се е свързала с Европа най-напред чрез следосвобожденската си архитектура. Поканени са млади и предприемчиви възпитаници на германските и австрийските архитектурни школи да проектират и строят градските центрове. Още в първите десетилетия на ХХ век пътешественици нарекли София „малката Виена”, но и Русе и Варна вече имали европейски облик.

Драмите във фамилните къщи са се разигравали по време на и след световните войните –

Първата и Втората, когато семейства са осиротявали и обеднявали и някои от тях са били принудени да се разделят с ценни мебели и произведения на изкуството, понякога дори с къщата. Но когато след  1944 г. отнемането на къщите от собствениците им е станало масова практика, много от изящните скъпи интериори са били съсипани. Вещите разграбени или унищожени, а след години самите къщи видимо са започвали да страдат – с изтърбушени стълбища,  избодени прозорци и зейнали врати. Има и щастливи къщи, разбира се, ако са били използвани за посолства, например, но в повечето случаи са били прекроявани отвътре и са загубили духа си.

Мечтата и усилията на голяма част от хората винаги е била свързана с дома. Сякаш обаче днес много повече хора търсят не дом, а просто къща.

Това е една почти универсална тема, за която няма граници, нито епохи, защото е проява на човешката природа – за добро или за зло. В рамките на моя опит с къщите, строени от забележителни българи до Втората световна война, най-често става дума за един фамилен дом, представителен, според финансовите възможности на собственика и числеността на семейството му. Някои индустриалци са издигали и „къща за гости”, където са приемали делови партньори или престижни посетители от чужбина – в Габрово, в Казанлък. Почти всички собственици на фабрики са построявали санаториуми за работниците, детски градини и училища за следващото поколение, дори старопиталища за пенсионираните и самотни техни земляци.

В София, Русе и Свищов политически личности и търговци от края на 19 и началото на 20 век са построявали със свои средства и са дарявали училища, читалища, гимназии, дори студентски общежития.

Дарителството и благотворителността са били основната мотивация за строежа и придобиването на повече от един имот. Стопаните на някои красиви фамилни къщи дори не са могли да ги изплатят до края на живота си, независимо че са били академици, генерали, дори политици. След 1944 г. много от тези имоти са били незаконно присвоени от новата власт и предназначението им е било сменено, с което е бил заличен споменът на благородния дух на знатните българи. Други са били съзнателно сринати от нетърпимост към миналото.

В последните години архитектурни бижута из цяла България, лишени от грижата на добрите си някогашни стопани, се купуват от бързо забогатели хора.

Те не се интересуват от художествената или историческа стойност на придобивката си, а я разрушават,  за да вдигнат на нейно място безвкусен многоетажен източник на лесни печалби. Това става по цял свят, но благодарение на будното гражданско общество, дори вече и у нас, някои от тези паметници на архитектурата биват спасени, както стана с къщата на Яблански (бившето китайско посолство) на входа на София.

Срещате се със съвременните собствениците на тези къщи. Те оценяват ли достойнствата им? Чуват ли гласовете им?

Истинска находка са сегашни собственици на стари къщи, които са вложили средства да ги реставрират, за да ги съхранят, защото оценяват тяхната стойност извън бързата доходност. Обикновено това са успешни в някакъв бизнес, главно млади хора, които имат добро образование и широк поглед към света. Неправителствени организации в областта на културата и образованието също се грижат за архитектурното ни наследство – в Русе, в Сливен. А там, където има музей или галерия, или библиотека (в Бургас), сградата е запазена и достъпна. Но случаите са най-различни и не могат да бъдат обобщени. Със сигурност мога да кажа само, че хората  са унищожили повече архитектурни паметници, отколкото бомбите над България и че съвестта на младите поколения се събужда за запазване на каквото е останало.

Биляна Котева

Add comment

− 1 = 3