С настъпването на златната есен и намаляващите дни се събуждат древни митове и легенди, отглас от старите българи и древните многобройни славяни. От дълбока древност славяните познавали есенния огън на небосвода като угасващия Хърс или Радогост –„черното слънце“. Те вярвали, че след есенното равноденствие слънцето започва да остарява като немощен старец, за да изгасне съвсем през най-дългата нощ на годината. Оттогава и до днес българите наричат декември „коложег“ – огненото колело, което след пълен кръг по небесната шир притихва, за да може напролет отново да започне годишния си път.
Но как се ражда слънцето и какво се случва с него преди да угасне наесен? Древните славяни казвали, че в най-дългата зимна нощ от праха на угасналия слънчев диск като птицата феникс се възраждало новото слънце – в онази нощ, в която днес честваме коледното свето Рождество. Златоликият младенец пораствал всеки ден с по едно просено зрънце, с по една петльова стъпка, за да се разлисти напролет в напетия юноша Ярило. Косите му били от чисто злато, на главата си носел цветен венец и възседнал белия си жребец обикалял света от край до край, за да го сгрее след дългия зимен сън. Вечер се прибирал в слънчевия си палат на върха на Космическото дърво, „накрай света“, където небето и земята се допирали. Нощем се качвал на своята ладия, с която плавал по подземното море, за да изгрее сутрин отново на изток. С магична бликаща светлина той събуждал живота, любовта и смелостта. Ярило можел чудодейно да разпалва страстите в животни и хора и да ги изпълва с любовно желание, за да се множат по света.
Славяните разказвали, че веднъж подземният бог Велес решил да отвлече Ярило, за да пасе многобройните му стада в дълбоката земя Нав. Там слънце никога не било огрявало и обитавали само плътните сенки на починалите. С дългото си змийско тяло Велес можел с един поглед да изпари всяка надежда и всяка частица топлина. Щом отвлякъл Ярило, земята се покрила с лед, водите замръзнали, посевите изсъхнали, всичко се вкаменило от студ. В епична битка Ярило победил дракона Велес, изплувал на горната земя и пролетната топлина отново обляла света. Оттогава хората започнали да го наричат Дажбог –„даващия бог“, а до днес честваме победата над ламята от„цветния и милен“ Св. Георги.
Щом лятото настъпило, Слънцето решило да се ожени. Някои славяни разказват, че то довело със себе си от подземния свят Морана – богинята на плодородието. На сватбения им ден целият свят се покрил с цветове, а дръвчетата – с тежък плод. Според други то дълго обикаляло по земята, но все не можело да си намери невеста и за- почнало да посърва. Щом го видяла, слънчевата майка се натъжила и го пратила да се окъпе в реката, че да е хубаво и да върне усмивката на лицето си. Оттогава на Еньовден слънцето все „трепти и играе“, защото се къпе, а падналите капки роса стават на„жива вода“ и могат да излекуват всяка болест. Затова и българите по Еньовден и през Русалската седмица се търкаляли по росните ливади и събирали лековити билки, докоснати от живото слънце.
Щом Слънцето се окъпало и къдриците му заблестели весело, то ги спуснало към земята, за да изсъхнат. Наблизо минавала една девойка със своите дружки. Тя не била обикновена девойка, а била звездицата Деница – чудна хубавица. Още щом се родила, орисници й предрекли, че покаже ли се навън, голямо зло ще сполети света. Тя расла и порасла, затворена все у дома си и тъжала по игрите на своите дружки. Смилили се един Гергьовден родителите й, пуснали я да си поиграе. Щом Деница видяла слънчевите къдрици, решила, че са люлка и седнала да се полюлее. Слънцето спряло своя път по небесния небосклон, захласнато от нейната красота и забравило да се прибере вечерта. Земята се нажежила, посевите взели да изгарят. Не се стърпяло Слънцето и отнесло Деница за своя булка.
Завайкали се хората що да сторят, как да се спасят, та нали от Слънцето и звездната девойка щели да се народят още сто слънца и да изгорят света! Единствен таралежът с дебелата си кожа можел да се показва навън без да се опари. Затова го изпроводили да освободи Деница.
Разлютило се слънцето, че му взели булката, почервеняло от яд, впрегнало своите огнени коне и препуснало с колесницата си по небето. Където стъпели конете, хвърчали светкавични искри, където удряли с копита, се разнасял буреносен гръм. И до днес на Св. Илия посред лято хората се крият и не работят, за да не гневят слънцето, което търсело под дърво и камък стария таралеж. За да го омилостивят, хората му правели всяка пролет дарове. Старите славяни строили светилища (капища) на върха на хълмове, за да са по-близо до него, издигали идоли, пред които поставяли бял камък и почитали бога с песни и танци. Отглас на този слънчев култ е българският обичай Герман (или Джерман, Драганчо, Скалоян) за измолване на плодороден дъжд. В ладия или ковчег глиненият Герман се полагал с траурна процесия в земята край кръстопът или някоя река. Със запалена свещ той трябвало да измоли природата за живителен дъжд. Омилостивен и уморен, слънчевият бог се прибирал отмалял наесен в слънчевия си дворец, за да си отпочине. Изгасвали лъчите му, за да се превърнат на пепел и насред зима да се прероди отново в младия Ярило.
Автор: Михаела Виденова
Add comment