„Ако изкуството е в теб, ти неминуемо го правиш част от всичко, до което се докосваш“ – казва Ина Дамянова, художник с много изложби зад гърба си и един от най-талантливите интериорни дизайнери в момента. Проектите й не просто създават пространство, те са проекция на изкуството.
Откъде идва „слабостта“ Ви към хартията?
От любовта ми към Япония, към натуралното, към светлината, която тя пропуска, от историята… Тя е толкова жива и истинска, че дава безброй възможности да я формираш и променяш. Може да бъде твърда и мека, плътна и прозрачна, силна и слаба – много отговаря на мен самата.
Какво мислите за еко темата?
Обичам природата и естествените неща във всеки един аспект на живота. Еко темата тепърва ми предстои. Тя е огромно поле… Искам да насоча дизайна, който правя, към това и да го обединя с изкуството. Началото поставих преди няколко години, когато започнах сериозно да използвам отпадъка на един завод за целулоза и да го превръщам в осветителни тела, столове и пластики.
А цветовете?
Аз съм човек на формата, светлината и сянката. Цветовете са нещото, на което се уча в момента. Започнала съм от своя гардероб. В природата ме екзалтират абсолютно, но в изкуството съм доста пестелива с тях.
Кой проект Ви е повлиял най-много?
Всеки проект е едно предизвикателство. Променя те не самият проект, а общуването с клиента, когато говорим за интериори. Ще спомена „Перото“ в НДК, тъй като беше голямо предизвикателство за мен. То ме провокира и израснах, покрай изпълнението му.
Имате изложба “Белег” за времето и следите, които оставя.
Беше една много лична изложба, всяка една е такава, но тази беше свързана с човек, който много съм обичала и с когото бях свързана – Кольо Карамфилов (бившия съпруг на Ина Дамянова, също артист, за съжаление вече не между живите). „Белег“ е едно послание към него – изчистване и освобождаване за мен от нещата, които носим от миналото си и трябва с уважение да оставим там, за да можем да вървим в настоящето.
Експозицията „Телесни отпечатъци“ е за…
… за липсите и това, че винаги ги търсим по-скоро в другия и по-рядко в себе си. Това също е лична история, за търсенето, страстта, отхвърлянето и отново търсенето между мъжа и жената.
Кога се появи интериорният дизайн?
Преди доста години. В началото не гледах никак сериозно на това, после частично навлязох в него с авторските си осветителни тела. С днешна дата го смятам за едно от изкуствата и му отдавам необходимото време и уважение.
Имате по-специално отношение към столовете.
Мисля, че това е като любовта към обувките… идва от формата и материала. Един красив стол не е просто функция, за мен той е скулптура.
Напоследък има една носталгия по старото.
Това не мисля, че е нова тенденция. В Париж например, винаги е било мода. В последно време обаче, просто да използваш стари и олющени неща не ме провокира изобщо. Мисля, че е много по-интересно да комбинираш новото и старото, да направиш връзката и баланса между тях. Да надграждаш, а не да се облягаш само на него. За да оцениш и видиш едното, трябва да го подчертаеш с другото.
Усещали ли сте по-различно отношение, защото сте жена?
Мисля, че в този свят нещата са доста объркани. Искам да кажа, че сме в крайностите от незачитане, по-скоро подценяване на жената като артист и личност, до другата крайност – на феминистичното налагане на модела за жената-творец, който лично мен много ме притеснява. Смятам, че на нас ни и е дадено от Бога, по право и презумпция, умението да създаваме естетика, да творим, да раждаме… всичко това е изкуство. Това е нашата истинска природа и сме в силата си, когато я следваме.
Ина Дамянова, артист
Maria
Add comment