Водещият на „Чай“ Драго Драганов – “Бих заменил телевизията и пеенето с цирка”

Драго Драганов е водещ на едно от най-гледаните предавания на Българската национална телевизия – „Чай”. Срещаме се в неговия „офис”, на 11-тия етаж в сградата на „Сан Стефано” 29. Това е мястото, където между две недели се ражда идеята за „различното” послание към зрителя. Атмосферата е съвсем… коктейлна! Премерена доза творчески хаос /бележки с предстоящи задачи, пожелателни анонси, покани за светски събития и т.н./, флирт с детските вълнения /плюшени играчки, красиви сувенири/ и строг професионален коректив – от стената ни гледа великолепна снимка на незабравимата Бригита Чолакова. Има и цирков плакат – може би намек, че животът е просто една арена?

„Циркът е моята истинска страст още от дете. Там откривам спокойствието винаги, когато имам нужда от него. А през останалото време, както ние българите обичаме да се шегуваме, се опитвам да нося две дини под една мишница. От пет години съм водещ на „Чай“. Заедно с целия екип се опитвам всяка неделя то да бъде по-интересно за зрителите. В същото време непрекъснато обикалям страната. Участвам в концерти и шоу-спектакли като певец и водещ. Представям песните от новия си самостоятелен албум „Ако си ангел” и се радвам, че интересът на публиката към тези мои извяви все повече нараства.

В кое амплоа се харесваш повече – като певец или като водещ?
В определен момент съм едното, а в друг момент предпочитам другото поле за изява. При всички случаи обаче, възприемам сериозно заниманията си с музика. Не само защото те се оказват един начин за допълнителни доходи. Всъщност аз ги възприемам като реализация в една област, която определено ме провокира творчески. Самочувствието ми идва от успеха, с който преминават моите участия. Когато става въпрос за сценични изяви се придържам изцяло към т. Нар. формула на Лили Иванова. Опитвам се да спазвам всички нейни съвети, защото това, според мен, са съветите на най-опитния професионалист в шоу-бизнеса у нас. За да разбереш това е достатъчно да погледнеш как се е развивала кариерата й във времето, след което да начертаеш сам за себе си формулата на успеха – 100% самовзискателност, стремеж към перфекционизъм във всяко едно отношение и безкомпромисна работа в името на публиката.

Как успяваш да овладяваш енергията и динамиката на тези публични превъплъщения?
Причина за всичко, което се случва с мен е моята емоционалност. Това е нещо, от което не мога да избягам, както и нещо, което не се притеснявам да демонстрирам. Не мога да престана да реагирам спонтанно според това, което ми подсказва сърцето.

Тази твоя емоционалност ли е причината да си толкова „ухажван” от медиите?
Не бих казал точно ухажван, тъй като аз не „играя“ по правилата на тяхната игра. Не фамилиарнича с медиите и никога не се забърквам в интригите, които обичат да провокират мои „колеги”. Не ми харесва да обслужвам клюкарски настроените сред тях. Общо взето пренебрегвам изцяло светския живот, защото смятам, че е нелепо хората, които ни натрапват отвсякъде присъствието си в публичното пространство, да се самоопределят за елит на обществото. Това са празни сапунени мехури, които рано или късно ще изчезнат и ще оставят след себе си само един излишен шум на спукан балон. Истината винаги излиза на яве. През всичките години в Телевизията съм се нагледал на много „звездни изгреви“ и на още повече залези. Така че предпочитам да съм стъпил здраво на земята, да общувам само с един тесен приятелски кръг от хора, които не се главозамайват от постигнатото и не мислят единствено и само за това, как да умножават парите и властта си. Смятам, че интересът към мен се дължи на факта, че просто не спирам да се развивам, не спирам да отправям предизвикателства към самия себе си. В противен случай много отдавна да се ме забравили и да са ми обърнали гръб. Защото аз наистина проявявам известно пренебрежение към фалша и суетата на псевдо-ВИП-персоните.

Къде, според теб, останаха истински ценните неща в живота ни?
Със сигурност културата е едно от най-значимите неща в България. В нея има постижения, които отдавна са надхвърлили европейското ниво, към което уж сега се стремим. Когато говорим за живопис, за класическа музика, за литература, ние можем само да се гордеем, че имаме творци, чиито произведения наистина са част от най-високите постижения на световната култура. Не бих искал да прозвучи високопарно, защото аз не се възприемам като някакъв медиен гуру или човек, който обича да дава оценки. И все пак мисля, че българската култура в момента е в „разкрачена позиция”. Струва ми се, че тя се намира между наследеното от социалистическото минало и новите влияния на американската култура. Сигурно защото щатската култура е на полуфабриката и най-бързо „се смила“ от широките обществени маси с недостатъчно ниво на интелигентност.
Страхувам се, че културата няма да се запази, защото, за съжаление, нейните носители, ревностните й пазители оцеляват все по-трудно в сегашната икономическа ситуация. По-лесно у нас живеят бездуховните. И може би те са тези, които най-агресивно ще търсят своето място на европейския пазар и ще създават за България една доста по-различна представа от тази, която страната ни заслужава. Интелигентният човек си тежи на мястото. Успешно реализираните българи ще си останат тук. По света ще тръгнат да ни представят нереализираните – аутсайдерите, за които няма да има прегради. Но те не са носителите на истинските достижение на българската култура. Надеждата за мен е в това, че Европа ще прояви интерес към нашите таланти и нашите умове, а не към онези българи, които ще търсят елементарната си прехрана като черноработници извън страна си.

Да, но все пак ти често се срещаш именно с тези българи, когато си на турне в чужбина? Как гледат те на теб?
Добронамерено, приятелски – както на всеки популярен човек от страната ни, който се среща с тях. Любопитно им е как съм успял да сбъдна мечтите си в България, където те не са се реализирали.

А навън успяват ли?
Съмнявам се. Аз познавам хора, които печелят достатъчно добре навън, прехранвайки се с тежък физически труд, който те никога не биха полагали дори за същото заплащане в България. Защото в България съществуват много предразсъдъци, с които те са длъжни да се преборят. Съществува обществено мнение, което едва ли не презира „бачкаторите”. Така че ни предстои да извървим, според мен, един сложен път към самоопределянето си като личности, към запазване на своята самобитност и национална идентичност. В България има една, слава Богу, достатъчно голяма част от хора, които нямат никакво намерение да напуснат страната просто ей така, без повод, за да търсят нещо, каквото и да е то, далеч от нея. Ние сме част от Европа не само защото сме на нейната карта, а защото сме същите като онези, които днес решават дали да бъдем част или не от техния съюз. Българите и преди векове, както и днес, са граждани на света – хора от плът и кръв с плюсове и минуси, с мечти, които имат право да бъдат сбъднати.

Каква е цената на сбъднатата мечта, на това да бъдеш себе си?
Вероятно ще го разбера някой ден, когато престана да бъда това, което съм в момента. Със сигурност един ден бих захвърлил и телевизията и пеенето. И тогава може би ще разбера дали е лесно да бъдеш себе си, или просто е лесно да го казваш, когато можеш да си го позволиш. Когато това стане, смятам да се впусна в цирковия бизнес, защото циркът изгуби своите позиции на изкуство в България. Но мисля, че той може и трябва да бъде възроден.