Sorry, this entry is only available in Bulgarian. For the sake of viewer convenience, the content is shown below in the alternative language. You may click the link to switch the active language.

ЗА  САМСОН И ДАЛИЛА И БЪЛГАРСКИТЕ Й ПРЕМИЕРИ

Първите сценични опуси на Сен- Санс: „Жълтата принцеса“ (1872) и „Сребърното звънче“ (1877) се провалят, подобно на „Кармен” от Бизе, с трясък още на премиерите. Поради това дирекцията на парижката Гранд Опера не пожелава дори да прегледа представената от него партитура на новата му триактна опера „Самсон и Далила“ (1877). Ференц Лист, който ценял високо таланта на френския си колега, осъществил премиерата с успех във Ваймар през същата година.  /Тогава Сен Санс е на 42 и има зад гърба си немалко симфонични, камерни и религиозни опуси, след които Фаетон“, „Младостта на Херкулес“, „Танц на смъртта“, „Предачката на Омфала“ и други  творби, които се радват голям успех/  След десетина години „Самсон и Далила“, вече обиколила големите световни сцени, е призната за значително произведение, за нещо ново в жанра. След нея Сен-Санс написва още десетина опери, сред които по-известни са: „Хенрих VІІІ“, „Асканио“, „Прозерпина“, „Фрина“, „Елена“, но за съжаление нито една от тях не повтаря успеха на „Самсон и Далила“. Голямо признание му донасят: концертите за пиано и цигулка, Третата симфония (с орган) и великолепната сюита „Карнавал на животните“, които го разкриват като безспорен майстор на формата. Интензивната композиторска и концертна дейност при Сен-Санс се съчетават с плодотворна музикално- критическа работа. Подобно на своя кумир Берлиоз, Сен-Санс ни е оставил редица статии, рецензии и книги ­ голяма част от които имат непреходна стойност и сега. В историята на жанра Сен-Санс ще остане, без съмнение, със своя шедьовър „Самсон и Далила“. В музиката на тази дълбоко национална френска опера, макар и създадена по библейски и източен сюжет, се откриват най-добрите страни от оригиналния му талант: неизчерпаемо изобилие от мелодии (френски или префинено ориенталски), ярки, психологически детайлизирани характери и ефектни ситуации, изключително богата и по френски нюансирана оркестрация, както и завладяващ драматизъм.

+++

През 1923 година, след опустошителния пожар от 10 февруари на с.г. в Народния театър, където изнася своите спектакли и Софийската опера, съставът е принуден да работи при много трудни условия в мизерната сграда на Свободния театър. На тази неудобна сцена, 48 години след абсолютната й премиера / 2 декември 1877 във Вамар/ шедьовърът на  Сен  Санс се представя за първи път у нас. Това се случва на 27 февруари 1924 година в рамките на един труден, но плодотворен сезон, през който се реализират за първи път у нас още: „Фра Дяволо” на Обер, „Царска годеница” на Римски- Корсаков и „Мадам Бътерфлай” на Пучини, и за трети път „Евгений Онегин” на Чайковски”. Постановчици са главния диригент Моисей Златин и главният режисьор Николай Веков. Двама белоемигранти, първостепенни творци, следовници на големите традиции на руския музикален театър, които през този период до голяма степен професионализират нашата опера. Постановката, макар и на тази малка и технически необорудвана  сцена, според тогавашната критика и спомени на съвременници,  е „импозантна”, „впечатляваща”, до голяма степен и поради интересното и ярко сценографско решение на прочутия художник Александър Миленков и най-много заради двамата протагонисти – драматичния тенор Стефан Македонски и прекрасното мецосопрано Констанца Кирова, която освен красивия глас, притежава таланта и на драматична актриса / всъщност, тя започва сценичната си кариера  като такава в Народния  театър/.

Постановката не слиза от афиша на театъра в продължение на три години, като Стефан Македонски облича костюма на своя легендарен герой повече от 50 пъти!

Ето какво споделя в спомените си за  тази премиера хористката  Злата Божкова:

„През сезона 1923- 1924 с най-голям интерес от столичани се посрещна „Самсон и Далила”. Като се вземат предвид условията в Свободния театър, с почти първобитна сцена, при тогавашните мащаби тази постановка можеше да се оцени като грандиозна. В продължение на много години софийската публика си спомняше  високата мъжествена фигура на Стефан Македонски и неговата забележителна игра като Самсон. Не можеше да бъде забравена и чаровната  Констанца Кирова – Далила, гордата осанка и плътния бас на основателя на българската опера Иван Вулпе – Стария евреин. Но от всичко най-голяма впечатление  направи събарянето на храма в последното действие. Беше постигнато от стария и опитен театърмайстор Иван Панов, бивш театърмайстор на руските оперни театри в Одеса, Киев и Харков. Възторжената публика го извика няколко пъти на сцената!…”

Втората софийска премиера на шедьовъра на Сен Санс е след осем сезона, на 6 април 1932 година. Интересно е, че през този сезон / 1931- 1932/ Софийската опера реализира „само” 11 премиери!  Сред тях и на две нови български опери / „Крали  Марко” от Иван Кавалджиев и „Князът-отшелник” на Венедикт Бобчевски/, заедно опери на Джордано, Леонкавало, Верди,

Масне, Бизе, Доницети, Маскани, Хумпердинк и др.

Този път постановчици са: Асен Найденов / диригент/, Христо Попов / режисьор/, Александър Миленков / художник/. Самсон е отново Стефан Македонски, а Далила е младата Елена Христова-Гебел, известна по-късно Димитрова, съпругата на големия диригент Асен Димитров. Абимелех е Димитър Хаджиянков, а Стария евреин – Павел Елмазов. Постановката се подготвя вече във възстановения Народен театър / дом и на Операта до началото на 50-те години/, но пада веднага след премиерата. Според спомени на съвременници и критики от печата, въпреки очакванията на ръководството на Операта, тя просто не повтаря големия успех на първата реализация – при все, че не е можело да се отрече много добрата работа на режисьора и диригента, на отличния хор, а съ що и на оркестъра. Но  новите изпълнители били бледи и неубедителни, а старите – вече поизгубили свежестта на гласовете си, а срутването на храма станало твърде бутафорно / дори разсмяло публиката!/ и така „Самсон и Далила” слязла от афиша на |Софийската опера за повече от осем десетилетия.

+++

През 1968, завърналия се от Виена, Димитър Узунов / 1922 – 1985/, където сезони наред беше сред първите солисти, стана режисьор и, макар и за кратко /от 1968 до 1974 /,  даде своя ценен принос към съвременния български оперен театър. На сцените във Варна, Стара Загора и София той осъществи с успех 5 постановки на заглавия от класическия репертоар: „Кармен”, „Силата на съдбата” и „Сватбата на Фигаро” във Варна, „Прилепът” в Стара Загора, за първи път у нас „Кавалерът на розата” в София, а в Русе, където работи най-дълго и плодотворно – 4 премиери: „ Летящият холандец” и „Момчил” / за първи път извън столицата/, „Бал с маски” и „ Самсон и Далила”. И може да се каже, че русенските му спектакли имаха най-дълъг сценичен живот.

Тук ще отворя скоба, за да очертая с две думи облика на Узунов като режисьор. Сам превъзходен артист, освен певец, разбира се, работил с големи режисьори и диригенти в Европа, той успя да спечели артистите, целите състави, с които работеше и те му вярваха безрезервно. С помощта на голямата си музикална и театрална култура, без да търси самоцелни ефекти и прекалена и необоснована раздвиженост на мизансцените, които градеше разумно и логично, той постигаше желания от него зрим образ на спектакъла, внушенията, които искаше да изрази. Работата му с актьорите беше много сериозна и някои от тях, именно под неговата режисура, изградиха част от върховите си постижения: Николай Здравков в „Бал с маски”, Ана Ангелова в „Самсон и Далила”, Анастас Анастасов в „Летящия холандец”,  Мария Венцеславова в „Момчил”.

Режисьорското кредо на Узунов, което той заяви и защити в „Самсон и Далила” бе: „Публиката да вижда всичко, което чува, и да чуе всичко, което вижда! Публиката да „чува” режисурата и да „вижда” музиката!”

На 26 май 1968 година се състоя паметната и за мен, младият студент, премиера на „Самсон и Далила” в Русе. На диригентския пулт се изправи първата и много надарена жена- диригент у нас, маестра Радосвета Бояджиева / род. 1923/, възпитаник на руската и на немската школи. Тя работи задълбочено и прецизно върху тази сложна и непривична за нашите музиканти, а също и за публиката ни, партитура. След нея постановката пое главният диригент Ромео Райчев.

Подобно на първата постановка, двете главни партии бяха намерили своите идеални изпълнители – Ана Ангелова  и Иван Димов . И двамата в разцвета си, с мащабни, красиви, тембристи гласове, подходящи фигури и с нужната чувствителност и темперамент за тези големи и трудни във всяко отношение роли. Силното, властно излъчване на царствената и прелъстителна Далила на Ана Ангелова до мъжествената сила и наивност на простодушния  великан  Самсон на Иван Димов. Деликатно и умело водени от диригентката и от режисьора те вложиха максимума от таланта и силите си при изграждането на двата сложни образа. В останалите роли се откроиха баритонът Анастас Анастасов като Върховния жрец на Дагон и двамата баси: Неделчо Деянов / Стария евреин/ и Стефан |Димитров / Абимелех, сатрапа на Газа/. На висота беше русенският хор, по това време най-добрият след столичния, подготвен от един забележителен хормайстор – Атанас Димитров. Впечатляваща бе стилната и функционална сценография, както и костюмите на забележителната наша оперна художничка Мариана Попова. Постановката в Русе се задържа за дълго в богатия афиш на института, тогава водещ извън столицата. Игра се при пълни салони до 1973 година, като в ролята на Далила влезе и незабравимата Пенка Дилова, която дублираше двете основни изпълнителки Ана Ангелова и Евгения Бабачева. Като Самсон успешно се изявиха Борис Цветков и младият тогава Михаил Мартинов.  Много стилно и ярко театрално бе и хореографското решение на големите балетни сцени от Богдан Ковачев.

Share Button