“Самсон и Далила” на сцената на Софийска опера и балет

Sorry, this entry is only available in Български.

ЗА  САМСОН И ДАЛИЛА И БЪЛГАРСКИТЕ Й ПРЕМИЕРИ

Първите сценични опуси на Сен- Санс: „Жълтата принцеса“ (1872) и „Сребърното звънче“ (1877) се провалят, подобно на „Кармен” от Бизе, с трясък още на премиерите. Поради това дирекцията на парижката Гранд Опера не пожелава дори да прегледа представената от него партитура на новата му триактна опера „Самсон и Далила“ (1877). Ференц Лист, който ценял високо таланта на френския си колега, осъществил премиерата с успех във Ваймар през същата година.  /Тогава Сен Санс е на 42 и има зад гърба си немалко симфонични, камерни и религиозни опуси, след които Фаетон“, „Младостта на Херкулес“, „Танц на смъртта“, „Предачката на Омфала“ и други  творби, които се радват голям успех/  След десетина години „Самсон и Далила“, вече обиколила големите световни сцени, е призната за значително произведение, за нещо ново в жанра. След нея Сен-Санс написва още десетина опери, сред които по-известни са: „Хенрих VІІІ“, „Асканио“, „Прозерпина“, „Фрина“, „Елена“, но за съжаление нито една от тях не повтаря успеха на „Самсон и Далила“. Голямо признание му донасят: концертите за пиано и цигулка, Третата симфония (с орган) и великолепната сюита „Карнавал на животните“, които го разкриват като безспорен майстор на формата. Интензивната композиторска и концертна дейност при Сен-Санс се съчетават с плодотворна музикално- критическа работа. Подобно на своя кумир Берлиоз, Сен-Санс ни е оставил редица статии, рецензии и книги ­ голяма част от които имат непреходна стойност и сега. В историята на жанра Сен-Санс ще остане, без съмнение, със своя шедьовър „Самсон и Далила“. В музиката на тази дълбоко национална френска опера, макар и създадена по библейски и източен сюжет, се откриват най-добрите страни от оригиналния му талант: неизчерпаемо изобилие от мелодии (френски или префинено ориенталски), ярки, психологически детайлизирани характери и ефектни ситуации, изключително богата и по френски нюансирана оркестрация, както и завладяващ драматизъм.

+++

През 1923 година, след опустошителния пожар от 10 февруари на с.г. в Народния театър, където изнася своите спектакли и Софийската опера, съставът е принуден да работи при много трудни условия в мизерната сграда на Свободния театър. На тази неудобна сцена, 48 години след абсолютната й премиера / 2 декември 1877 във Вамар/ шедьовърът на  Сен  Санс се представя за първи път у нас. Това се случва на 27 февруари 1924 година в рамките на един труден, но плодотворен сезон, през който се реализират за първи път у нас още: „Фра Дяволо” на Обер, „Царска годеница” на Римски- Корсаков и „Мадам Бътерфлай” на Пучини, и за трети път „Евгений Онегин” на Чайковски”. Постановчици са главния диригент Моисей Златин и главният режисьор Николай Веков. Двама белоемигранти, първостепенни творци, следовници на големите традиции на руския музикален театър, които през този период до голяма степен професионализират нашата опера. Постановката, макар и на тази малка и технически необорудвана  сцена, според тогавашната критика и спомени на съвременници,  е „импозантна”, „впечатляваща”, до голяма степен и поради интересното и ярко сценографско решение на прочутия художник Александър Миленков и най-много заради двамата протагонисти – драматичния тенор Стефан Македонски и прекрасното мецосопрано Констанца Кирова, която освен красивия глас, притежава таланта и на драматична актриса / всъщност, тя започва сценичната си кариера  като такава в Народния  театър/.

Постановката не слиза от афиша на театъра в продължение на три години, като Стефан Македонски облича костюма на своя легендарен герой повече от 50 пъти!

Ето какво споделя в спомените си за  тази премиера хористката  Злата Божкова:

„През сезона 1923- 1924 с най-голям интерес от столичани се посрещна „Самсон и Далила”. Като се вземат предвид условията в Свободния театър, с почти първобитна сцена, при тогавашните мащаби тази постановка можеше да се оцени като грандиозна. В продължение на много години софийската публика си спомняше  високата мъжествена фигура на Стефан Македонски и неговата забележителна игра като Самсон. Не можеше да бъде забравена и чаровната  Констанца Кирова – Далила, гордата осанка и плътния бас на основателя на българската опера Иван Вулпе – Стария евреин. Но от всичко най-голяма впечатление  направи събарянето на храма в последното действие. Беше постигнато от стария и опитен театърмайстор Иван Панов, бивш театърмайстор на руските оперни театри в Одеса, Киев и Харков. Възторжената публика го извика няколко пъти на сцената!…”

Втората софийска премиера на шедьовъра на Сен Санс е след осем сезона, на 6 април 1932 година. Интересно е, че през този сезон / 1931- 1932/ Софийската опера реализира „само” 11 премиери!  Сред тях и на две нови български опери / „Крали  Марко” от Иван Кавалджиев и „Князът-отшелник” на Венедикт Бобчевски/, заедно опери на Джордано, Леонкавало, Верди,

Масне, Бизе, Доницети, Маскани, Хумпердинк и др.

Този път постановчици са: Асен Найденов / диригент/, Христо Попов / режисьор/, Александър Миленков / художник/. Самсон е отново Стефан Македонски, а Далила е младата Елена Христова-Гебел, известна по-късно Димитрова, съпругата на големия диригент Асен Димитров. Абимелех е Димитър Хаджиянков, а Стария евреин – Павел Елмазов. Постановката се подготвя вече във възстановения Народен театър / дом и на Операта до началото на 50-те години/, но пада веднага след премиерата. Според спомени на съвременници и критики от печата, въпреки очакванията на ръководството на Операта, тя просто не повтаря големия успех на първата реализация – при все, че не е можело да се отрече много добрата работа на режисьора и диригента, на отличния хор, а съ що и на оркестъра. Но  новите изпълнители били бледи и неубедителни, а старите – вече поизгубили свежестта на гласовете си, а срутването на храма станало твърде бутафорно / дори разсмяло публиката!/ и така „Самсон и Далила” слязла от афиша на |Софийската опера за повече от осем десетилетия.

+++

През 1968, завърналия се от Виена, Димитър Узунов / 1922 – 1985/, където сезони наред беше сред първите солисти, стана режисьор и, макар и за кратко /от 1968 до 1974 /,  даде своя ценен принос към съвременния български оперен театър. На сцените във Варна, Стара Загора и София той осъществи с успех 5 постановки на заглавия от класическия репертоар: „Кармен”, „Силата на съдбата” и „Сватбата на Фигаро” във Варна, „Прилепът” в Стара Загора, за първи път у нас „Кавалерът на розата” в София, а в Русе, където работи най-дълго и плодотворно – 4 премиери: „ Летящият холандец” и „Момчил” / за първи път извън столицата/, „Бал с маски” и „ Самсон и Далила”. И може да се каже, че русенските му спектакли имаха най-дълъг сценичен живот.

Тук ще отворя скоба, за да очертая с две думи облика на Узунов като режисьор. Сам превъзходен артист, освен певец, разбира се, работил с големи режисьори и диригенти в Европа, той успя да спечели артистите, целите състави, с които работеше и те му вярваха безрезервно. С помощта на голямата си музикална и театрална култура, без да търси самоцелни ефекти и прекалена и необоснована раздвиженост на мизансцените, които градеше разумно и логично, той постигаше желания от него зрим образ на спектакъла, внушенията, които искаше да изрази. Работата му с актьорите беше много сериозна и някои от тях, именно под неговата режисура, изградиха част от върховите си постижения: Николай Здравков в „Бал с маски”, Ана Ангелова в „Самсон и Далила”, Анастас Анастасов в „Летящия холандец”,  Мария Венцеславова в „Момчил”.

Режисьорското кредо на Узунов, което той заяви и защити в „Самсон и Далила” бе: „Публиката да вижда всичко, което чува, и да чуе всичко, което вижда! Публиката да „чува” режисурата и да „вижда” музиката!”

На 26 май 1968 година се състоя паметната и за мен, младият студент, премиера на „Самсон и Далила” в Русе. На диригентския пулт се изправи първата и много надарена жена- диригент у нас, маестра Радосвета Бояджиева / род. 1923/, възпитаник на руската и на немската школи. Тя работи задълбочено и прецизно върху тази сложна и непривична за нашите музиканти, а също и за публиката ни, партитура. След нея постановката пое главният диригент Ромео Райчев.

Подобно на първата постановка, двете главни партии бяха намерили своите идеални изпълнители – Ана Ангелова  и Иван Димов . И двамата в разцвета си, с мащабни, красиви, тембристи гласове, подходящи фигури и с нужната чувствителност и темперамент за тези големи и трудни във всяко отношение роли. Силното, властно излъчване на царствената и прелъстителна Далила на Ана Ангелова до мъжествената сила и наивност на простодушния  великан  Самсон на Иван Димов. Деликатно и умело водени от диригентката и от режисьора те вложиха максимума от таланта и силите си при изграждането на двата сложни образа. В останалите роли се откроиха баритонът Анастас Анастасов като Върховния жрец на Дагон и двамата баси: Неделчо Деянов / Стария евреин/ и Стефан |Димитров / Абимелех, сатрапа на Газа/. На висота беше русенският хор, по това време най-добрият след столичния, подготвен от един забележителен хормайстор – Атанас Димитров. Впечатляваща бе стилната и функционална сценография, както и костюмите на забележителната наша оперна художничка Мариана Попова. Постановката в Русе се задържа за дълго в богатия афиш на института, тогава водещ извън столицата. Игра се при пълни салони до 1973 година, като в ролята на Далила влезе и незабравимата Пенка Дилова, която дублираше двете основни изпълнителки Ана Ангелова и Евгения Бабачева. Като Самсон успешно се изявиха Борис Цветков и младият тогава Михаил Мартинов.  Много стилно и ярко театрално бе и хореографското решение на големите балетни сцени от Богдан Ковачев.