Sorry, this entry is only available in Bulgarian. For the sake of viewer convenience, the content is shown below in the alternative language. You may click the link to switch the active language.

„Работата куца, нямаш ли каруца.“

Народна мъдрост

Ако можехме да се върнем във времето назад, бихме се събудили в същия този свят, но без делничния грохот и неизменното надбягване с часовниковите стрелки. Бихме се озовали там, където денят започва с изгрева на Слънцето и целият ритъм на живот е подчинен на движението на светилото по небосвода… Някъде там, в това отминало време, е останал многогласният птичи хор и забравената песен на колелетата, долитаща от каруците – основното возило в онези времена. То било създадено, след като прадедите ни са наследили колелото през 5-4 хилядолетие пр. н.е. С появата на земеделието през късния неолит, развитието на цивилизацията, дървообработването и изграждането на пътища, 18 век отбелязва появата и утвърждаването на нов занаят – коларството. Българските каруци, наричани в някои краища на страната „талиги“, са с открита дървена каросерия с дъсчен под – дюшеме, която може да се поставя или маха; ритли (ръжнила), които също са подвижни. Имат четири колела, които в някои случаи две по две са различни по размер. Някои майстори правят предните колела с 10 до 12 см. по-малка  обиколка, спрямо задните. Каруците са задвижвани от животински впряг с магаре, катър, един или повече коне, или волове. Състоят се от предна и задна ходова част, съединени помежду си така, че конструкцията да може да се пригажда по размер и предназначение, според нуждите. С помощта им хората обработвали нивите, пренасяли товари, изхранвали многобройната си челяд и се придвижвали от едно място до друго. За изработката майсторите избирали здрав дървен материал като дъб, ясен, бряст, орех, акация. Той задължително трябва да бъде сух. По тази причина бил добиван много преди употребата му. Подбраните дървета отсичали през последната четвърт на луната, защото знаели, че по това време не ги нападат дървесни вредители. До края на ХІХ и началото на ХХ век каруците били изцяло дървени, изработени от няколко вида дървесина за различните части. По-късно доста от елементите вече били изковани или укрепени от метал. Коларството съчетавало техническите познания с много умения и голям художествен усет. „Четири години чиракували помощниците, три години като калфи се трудели, за да се докоснат до умението на майстора, а после цял живот на майсторлък се учили, че майсторът коларо-железар бил и дърводелец, и ковач, пък имал и умението да шари и рисува каручката…“ С много обич и фантазия те изписвали по каросерията композиции от растителни орнаменти, животински изображения, геометрични фигури и дори цели сцени от живота и библията. Така всяка каручка придобивала собствен облик. Старите майстори нанизвали различни звънтящи метални пластинки на колелата и тя придобивала дори собствен „глас“. Зазвънтявала и отеквала сред калдъръми и ниви „песента на колелетата“. Споменът за нея все още е жив, благодарение на малкото останали екземпляри и разказите на ненадминатия „поет на Добруджа“ – Йордан Йовков, където каруците оживяват, претворени в чудо: „леки, като че сами щяха да тръгнат, напети и гиздави като невести, с шарила и бои, които грееха по тях като цъфнали цветя. Но най-чудното в тия каруци бяха звуковете…“.  „Като мома пее…“ – казвал добруджанецът за изкусно направената, засияла с пъстри шарки и рисунки каручка. Тя носела отпечатъка от творческия почерк на местните майстори. Затова по колорита и орнаментите можело да се съди за произхода на човека – от кой край иде и колко е заможен.

Втората половина на ХХ век, с развитието на транспорта и автомобилната индустрия, вещае упадъка на народните занаяти, свързани с изработка на каруци и принадлежности за тях. Старите снимки са запечатали гордостта на стопаните на писаните каручки и радостта на детската дружина, приседнала в нея…. Те ни връщат в спомена назад, заедно с музейните експонати и етнографските комплекси към каручката – този малък шедьовър на делника, въплътил в себе си продължителния упорит труд и любовта към народния занаят.

 

Д-р инж. Гинка Стоева

 

Share Button