Sorry, this entry is only available in Bulgarian. For the sake of viewer convenience, the content is shown below in the alternative language. You may click the link to switch the active language.

В българските народни приказки се разказва за красиви и грациозни женски същества, с дълги коси, които бродят из горите, боравят с природните стихии, използват растенията и водата. Зададохме си въпроса: Защо фолклорът им е отредил такова място и какво иска да ни научи? И дали има подобни народни приказки и в други държави?

Преданията ги представят с бели дрехи, препасани с пояс от дъга. Носят бяло було, в което е втъкана силата им. Изгубят ли го – превръщат се в обикновени жени. Живеят на край света, където небето и земята се събират. Селото им се казва Змейково, но там, освен тях, само свраките и орлите могат да стигнат.

      

Природата е тяхна майка и затова те следват повелята й.  Идват на земята рано на пролет (25 март) и си отиват през есента (29 август), когато зеленината отстъпва на зимата. Неразгадаеми и неуловими, както самата природата, самодивите не могат да бъдат опитомени. Всички опити да бъде разкрита тайната им причиняват беди.

В народните представи тези омайни същества са както добри, така и много лоши. Затова хората странят от тях и се боят да не ги предизвикат. Легендите разказват, че ако човек настъпи софрата им – кръг от отровни гъби, осакатява или се разболява тежко. Лоша е съдбата и на залюбените или влюбените в самодива ергени. Любовта им ги погубва. Но понякога приказните същества помагат на хората като ги лекуват с билките и водата си. Те са и тези, които дават сила на юнаците от народните приказки (Крали Марко, Момчил юнак и др.). Фолклорът им е отредил значимо място в своите архиви и за тях знаем още, че са жени, които приживе са били много грешни и не могат да отидат нито на небето, нито под земята, а остават в пространството между двете, за да изкупват греховете си. Друго предание ги описва като моми, които са умрели девствени и са се върнали на земята като самодиви. Може би, точно в произхода им трябва да търсим обяснение за тяхното амбивалентно поведение. Отхвърлени от хорските повели приживе, посвещават омайната си песен на природата. Те са нарушителки на индивидуалното щастие, затова и самодивата не може да бъде опитомена и дори любовта не е способна да я приобщи към социума. От друга страна се притичат на помощ на юнаците и помагат на хората в тяхното колективно страдание. Мисията им сякаш е свързана със съхраняването на един много по-голям и надличностен закон, в който хората не са посветени.

 

Самодивите и техните сили

Древният човек е обвързал образа на самодивите с природните явления, които не е разбирал. В народните вярвания силите им често се свързват с водата. Те могат да пресушат извор и едва, когато бъдат умилостивени, да го напълнят с вода отново.

Подчинени на самодивите са и вихрушките. Внезапни, силни, стихийни – страшни като женски писък и подобни на танц, те могат да пометат човек и да го разболеят.

В услуга на самодивите са и растенията. Любимото им цвете е росенът, с който омайват хората и замъгляват разсъдъка им.   

 

По света

Подобни същества присъстват и в други фолклорни традиции, като например елфите от митологията на германските народи. В Швеция еквивалентът на елфите са млади жени, живеещи в гората. Наричат ги аулвор (älvor). Те са облечени в бяло, имат дълги коси и ако някой ги обиди го разболяват. В скандинавския фолклор набезите на елфите са по-известни като “елфически удари”. Подобно на самодивите те могат да сe умилостивят, чрез принасянето на жертви и дарове.

За древния човек самодивите са обяснявали необяснимото. Този образ, плод на колективното творчество, е служел, за да го пази от  различни опасности, но също и за да му помага да се излекува в случай на беда. Често вярата в свръхестественото има дори по-голям ефект от действието на различните лековити треви и отвари.

 

Весела Атанасова 

 

Share Button