Омаята на самодивите

В българските народни приказки се разказва за красиви и грациозни женски същества, с дълги коси, които бродят из горите, боравят с природните стихии, използват растенията и водата. Зададохме си въпроса: Защо фолклорът им е отредил такова място и какво иска да ни научи? И дали има подобни народни приказки и в други държави?

Преданията ги представят с бели дрехи, препасани с пояс от дъга. Носят бяло було, в което е втъкана силата им. Изгубят ли го – превръщат се в обикновени жени. Живеят на край света, където небето и земята се събират. Селото им се казва Змейково, но там, освен тях, само свраките и орлите могат да стигнат.

Природата е тяхна майка и затова те следват повелята й.  Идват на земята рано на пролет (25 март) и си отиват през есента (29 август), когато зеленината отстъпва на зимата. Неразгадаеми и неуловими, както самата природата, самодивите не могат да бъдат опитомени. Всички опити да бъде разкрита тайната им причиняват беди.

В народните представи тези омайни същества са както добри, така и много лоши. Затова хората странят от тях и се боят да не ги предизвикат. Легендите разказват, че ако човек настъпи софрата им – кръг от отровни гъби, осакатява или се разболява тежко. Лоша е съдбата и на залюбените или влюбените в самодива ергени. Любовта им ги погубва. Но понякога приказните същества помагат на хората като ги лекуват с билките и водата си. Те са и тези, които дават сила на юнаците от народните приказки (Крали Марко, Момчил юнак и др.). Фолклорът им е отредил значимо място в своите архиви и за тях знаем още, че са жени, които приживе са били много грешни и не могат да отидат нито на небето, нито под земята, а остават в пространството между двете, за да изкупват греховете си. Друго предание ги описва като моми, които са умрели девствени и са се върнали на земята като самодиви. Може би, точно в произхода им трябва да търсим обяснение за тяхното амбивалентно поведение. Отхвърлени от хорските повели приживе, посвещават омайната си песен на природата. Те са нарушителки на индивидуалното щастие, затова и самодивата не може да бъде опитомена и дори любовта не е способна да я приобщи към социума. От друга страна се притичат на помощ на юнаците и помагат на хората в тяхното колективно страдание. Мисията им сякаш е свързана със съхраняването на един много по-голям и надличностен закон, в който хората не са посветени.

Самодивите и техните сили

Древният човек е обвързал образа на самодивите с природните явления, които не е разбирал. В народните вярвания силите им често се свързват с водата. Те могат да пресушат извор и едва, когато бъдат умилостивени, да го напълнят с вода отново.

Подчинени на самодивите са и вихрушките. Внезапни, силни, стихийни – страшни като женски писък и подобни на танц, те могат да пометат човек и да го разболеят.

В услуга на самодивите са и растенията. Любимото им цвете е росенът, с който омайват хората и замъгляват разсъдъка им.   

По света

Подобни същества присъстват и в други фолклорни традиции, като например елфите от митологията на германските народи. В Швеция еквивалентът на елфите са млади жени, живеещи в гората. Наричат ги аулвор (älvor). Те са облечени в бяло, имат дълги коси и ако някой ги обиди го разболяват. В скандинавския фолклор набезите на елфите са по-известни като “елфически удари”. Подобно на самодивите те могат да сe умилостивят, чрез принасянето на жертви и дарове.

За древния човек самодивите са обяснявали необяснимото. Този образ, плод на колективното творчество, е служел, за да го пази от  различни опасности, но също и за да му помага да се излекува в случай на беда. Често вярата в свръхестественото има дори по-голям ефект от действието на различните лековити треви и отвари.

Весела Атанасова