„През една лятна утрин Крали Марко се дигна от леглото, облече се, наложи самурения си калпак, препаса сабята и викна на невестата:
-Невесто Ангелино, оседлай ми кончето Шарколията, че съм решил да потегля на дълъг път….
Яхна Крали Марко своя крилат кон и потегли по широкия солунски път, пресече Битолското поле, и що да види: шумата на дърветата жълта, пожълтяла посред лято!
Крали Марко попита гората:
-Кажи ми, горо, защо си посърнала?
Гората на Марка отговори:
-Тази сутрин през мен минаха народни поробители – черни арапи с криви ятагани и караха три синджира роби – твои братя българи.
Бутна Крали Марко коня си и викна:
-Бързай, Шарколия да ги настигнем! Бързай, да ги избием, и братята си да освободим!“
Приказките за легендарния Крали Марко са неотменна част от нашето детство. Историите за смелостта и героичността му отвеждат към магически светове. Там доброто винаги побеждава злото и справедливостта тържествува.
Но немалка част от Вас не знаят изключително интересната история, която се крие зад тази действителна историческа личност.
Истинското име на героя е Марко Мърнявчевич, син на прилепския деспот Вълкашин Мърнявчевич, който след смъртта на цар Стефан Душан през 1355 г. се обявява за крал.
След убийството на Вълкашин, „страховитият храбрец“ Марко наследява кралството, но подписва васален договор и до края на живота си остава подчинен на султан Баязид.
Убит е в битката при Ровине между османските турци и влашкия войвода Мирчо Стари, но в народната памет остава като непобедим юнак и защитник на християните от агаряните. Възпят е в епосите на българи, сърби и македонци – в този смисъл легендите са го превърнали в международен балкански герой.
Легендарният юнак Крали Марко от българския фолклор, защитникът на поробените християни, освободителят на “трите синджира роби”, има за прототип реално съществувалият крал Марко (1371-1395), разказва историкът проф. Пламен Павлов. Историческият Марко няма почти нищо общо с митичния герой – той прекарва по-голяма част от управлението си като османски васал. Може би единственото сходство с юнака от народния епос са неговото телосложение и физическа сила, отразени в ктиторския му портрет от т.нар. Марков манастир, недалеч от Скопие.
И все пак, народната традиция влага в неговия образ както силата на митичен “юнак”, така и убеждението на много поколения, че той е българин и владетел на българи – ясна индикация, че независимо от политическите перипетии в географската област Македония през ХІІІ-ХІV в., тя е била и си остава българска земя.
КРАЛ МАРКО
Годината и мястото на раждането му са неизвестни – допуска се, че това е станало около 1350 г., когато баща му Вълкашин е вече на служба при крал Стефан Душан и неговата властна съпруга, българката Елена. Той е роден нейде във Вардарска Македония, а и майка му вероятно произлиза от местното българско болярство. Възходът на Марко е предопределен от кариерата на Вълкашин, който след смъртта на Душан (1355 г.) става една от най-силните фигури в полуразпадналото се Сръбско царство. Предвид слабостта на тогавашния цар Стефан Урош V (1355-1371), който се намира под влиянието на Вълкашин и при това няма деца, към 1370 г. Марко е коронясан като “млад крал”, потенциален наследник не само на Вълкашин и Углеша, но и на сръбската царска корона.
С течение на времето от обширното “кралство” на Вълкашин под властта на Марко остават главно земите около Прилеп и Битоля. Марко се превръща в “големия губещ” при разпадането на Сръбското царство.
Не е ясно как крал Марко е смятал да противодейства на тези разрушителни процеси – общото впечатление в историческите документи е за пасивен и посредствен държавник.
В личния му живот също има драматични обрати – в един момент той изоставя жена си Елена и заживява с Теодора, съпругата на болярина Гъргур (Григор). Под натиска на своя тъст Радослав Хлапен обаче е принуден да се откаже от любимата си и да се върне отново при законната си съпруга…
ОСМАНСКИ ВАСАЛ
Марко е принуден да поеме васална зависимост към султан Мурад І към 1377 г., подобно на цар Иван Шишман. В по-късни сръбски предания е обвиняван, че се е сражавал на турска страна в битката на Косово поле (1389 г.). Както изглежда, докато Марко е склонен да бъде “неутрален” или лоялен васал, собствените му братя са имали други разбирания – Андриаш и Димитър емигрират в Унгария, а Иваниш загива в бой с османците.
През 1395 г. Марко заедно със своя съсед и събрат по съдба Константин Драгаш участва в поредния поход на султан Баязид. Този път ударът е срещу непокория влашки воевода Мирчо Стари. В битката при Ровине на р. Арджеш Марко и Константин Драгаш загиват (17 май 1395 г.). Според Константин Костенечки преди боя Марко споделя с Константин: “Аз казвам и моля Бога да бъде помощник на християните, а нека аз пръв падна между мъртвите в тази война…”
Подобно на своя баща Вълкашин, Марко е смятан от мнозина съвременници за български владетел, а по-късни автори, вкл. сръбски, директно го наричат българин. Трудно е да се каже дали и в каква степен прилепският крал е имал българско самосъзнание, но етнокултурната характеристика на държавата му е категорично българска.
Превръщането на Марко в епически герой, при цялата си парадоксалност, е свързано с българските и балкански традиции, наследени от най-древни времена. Всъщност в образа на Крали Марко се извършва сложна симбиоза на представите за героя конник, чиито корени се крият в древнотракийската и прабългарската митология – нека припомним, че Прилеп и “Керамисийското поле” са центърът на земите, в които през 680 г. се заселват Куберовите българи.
Епосът за Крали Марко е абсорбирал много по-стари сюжети и герои, замъглил е образите на средновековни български царе и герои. Народният поетичен гений е въплътил в него както стремежите си към свобода, героизъм (“юначество”), достойнство, към живот, пълен с приключения и фантастични подвизи, така и споменът за средновековния български войн, защитник на своя народ и справедливостта между хората – и в това няма нищо странно. Всеки народ има необходимост от своите непобедими герои.
Автор: Ванина Тодорова
Консултант: проф. Пламен Павлов
Add comment