Мариус – “Самият човек”

Съвременната ни сцена не познава друг театрал, в чиито постановки да са събрани едновременно толкова човечност, самота, тъга и озарение

“Самият човек” е заглавието на един от хитовите моноспектакли на Мариус Куркински по текстове на Андрей Платонов от края на 90-те години. Тази постановка му донесе признанието на гилдията и първия „Аскеер” в кариерата. Както и прозвището Самия човек. Оттогава изтече доста вода. Мариус реализира куп други проекти и отдавна не е на трийсет, а на 41. Но говорят ли за него, приятелите му продължават да го наричат Самия човек. Защото съвременната ни сцена не познава друг театрал, в чиито постановки да са събрани едновременно толкова човечност, самота, тъга и озарение.
Мнозина обвиняват Куркински в позьорство и преднамереност. Други го мислят за артистична откачалка, която търси начин за самореклама. Актьорът обаче е твърде далеч от това. Стреми се да избяга напълно от суетата и да се потопи в другата реалност – тази на сцената. Куркински дори е стигнал дотам, че сцената се е превърнала в единственото място, където той е самия себе си и не играе чужда роля. “Ако трябва да се говори за тотално сваляне на някаква маска и да се търси душата на човека, то при мен това става в театъра. Часовете, прекарани на сцена, са едно пречистване. Съжалявам, че звучи така надуто. Но за мен Театърът е едно голямо пресяване”, изповядва се режисьорът. Извън храма на Мелпомена Мариус остава притеснителен и рядко бие на очи.

Върви бързо, с наведен поглед и сякаш умишлено се стреми да се слее с тълпата. Понякога пък изглежда отнесен, зареял очи в пространството, сякаш премисля наум терзанията на целия свят. Куркински не се наема да дефинира истинското си Аз. „Всяка една моя проява – това съм аз. За мен няма граница между сцената и онова, което е извън нея. Аз съм си един и същ. Човек не е двоен, той е милионен. Да кажем, че се опитвам да се събера в едно отново, да се фокусирам,” разсъждава явлението на българския театър. Задълбае ли в проумяването на живота, Куркински е на път да стигне до крайности. “Може би живея отровен живот. Може би съм пропуснал да бъда нормален човек. Може би, ако не бях изкушен от изкуството, щях да преживявам любовта, която искам наистина, а не само на сцената… Звучи банално, но извън сцената не мога да открия човека, който е самостоятелен, чист, индивидуален и освободен от театъра. Театърът остава огромен остров – място, където трябва да мълчиш и само да възприемаш другия. В театъра си длъжен себе си малко да снишиш, да се отречеш и само да възприемаш. Има дефицит на такива места, където се предлага информация, но никой не те кара да бързаш с отговор на своя личен егоизъм,” казва често Куркински. За самия него стоенето на сцената е коментар на Сътворението на света, защото „театърът имитира сътворението”.

Този сезон Мариус е на вълна народопсихология. С трупата на Малък градски театър „Зад канала” направи постановката „Балкански синдром” по великолепната пиесата на големия български творец Станислав Стратиев. Заедно с това продължи да е „сам воинът е воин” – с осмия си моноспектакъл „Български разкази” по приказките на един от най-добрите български детски писатели – Ангел Каралийчев. Във фокуса на първото представление е прословутият балкански комплекс за уникалност. „И това изтъкване, че нашето е най-хубаво – природата ни е винаги най-красивата на света, нашият фолклор е най-мистичен, жените ни – най-хубави, а нашите мъже – най-мъжествени. Чудя се откъде е това желание за уникалност в една нация, която все пак е освобождавана доста пъти, за да иска подобно суетно световно влияние. И както го има желанието ни за уникалност, в същото време не пропускаме да повтаряме, че сме най-лошите като личности и характери. Точно това двойствено усещане и колебание много ме вълнува в пиесата на Станислав Стратиев. Балканският синдром е самоунищожението, иронията ни към всичко.

“От толкова осмиване ние правим за смях и живота си. Това пък ни води до истинското самоунищожение, до неуважение към себе си, близките, околните”, смята Куркински.

Другото представление пък актьорът посвещава на предците му – за това, че са му осигурили приказно детство. „Детството ми беше една приказка, един рай. Прекарвах учебната година във Варна, където майка ми и баща ми правеха всичко възможно да ме защитят от ужаса на обществото и училището. Родителите ми ме изпращаха през лятото на една безкрайна ваканция при баба и дядо в село Браничево. Там беше срещата ми въобще с щастието!”, изповядва се Мариус в едно от последните си интервюта.
Освен в театъра и пред журналисти, Куркински прави своите коментари и на белия лист. Води си дневник, но засега не го показва. Малцина знаят и че прави опити на драматургично поприще. Преди години призна, че е написал две пиеси. „Хаотични, от тоя тип пиеси, за които някой си мисли, че е написал пиеса, а то няма нищо такова. Да бълваш вътрешна информация в образи без всякаква връзка – всеки го може. Аз искам да напиша пиеса, която е сюжетна. И чрез сюжета да изразя себе си”, признава Мариус.

И двата му несполучливи драматургични опита са на любовна тематика. Авторът им твърди, че са скандални, но не от типа “История на окото”. “Скандални са като изповед. И затова никога няма да ги покажа. Не обичам да разчитам само на лично изповедничество в работата. То трябва да е общо, защото ние правим театър за всички, не само за себе си. С пиесите си оставяш послание в бъдеще време”, казва Мариус.

ФАКТИ
Роден в Нови Пазар през 1969 година.
Истинското му име е Ивайло Стоянов.
Куркински е фамилията на неговия род. Бабата на бъдещия актьор, която се казвала Мария, настоявала внучето й да бъде кръстено Мариус.
Идеята да се прекръсти го обзема, когато прави първия си моноспектакъл “Дон Жуан”. Тогава неговият колега Стефан Вълдобрев му предрича, че ще има голям успех с новото име.
Завършва ВИТИЗ в класа на проф. Крикор Азарян.
Негови моноспектакли са “Дон Жуан”, “Дамата с кученцето”, „Песен на песните”, “Евангелие по Матея”, “Самият човек”, “Сънят”, „Сътресение”, „Български разкази”.