„Каквато черга си изтъчем – на такава ще легнем“

„Каквато черга си изтъчем – на такава ще легнем“ – Гранддамата на българската художествена гимнастика Нешка Робева.

Нешка Робева е родена на 26 май 1946 г. в Русе. Треньор е на националния отбор по художествена гимнастика през периода 1974 – 1999 г. Под нейното ръководство българската художествена гимнастика преживява върхове и световно признание. От световни и европейски първенства и от Олимпийски игри гимнастичките на Нешка Робева, наричани „златните момичета“ на България, печелят общо 247 медала. След като приключва работата си с националния отбор, тя поставя танцови спектакли на основата на български народни танци и фолклор, които омагьосват публиката със своята красота и виталност, запленяват със съчетанието на хореография, музика и визия.

Г-жо Робева, смятате ли, че максимата „красотата ще спаси света“ е вярна?

Иска ми се да вярвам в това. Но не съм голям оптимист! Мисля, че ако това изобщо някога стане, няма да е никак скоро. На мен самата често ми се налага да се „спасявам“ – преди всичко от себе си, от мислите, чувствата и емоциите си.

Помагат ли историята и фолклорът за духовното оцеляване на една нация? Вие самата гордеете ли се, че сте българка?
До определена степен помагат. Аз обичам България и това е много повече от гордост. Обичам и народа си, въпреки твърденията на някои хора, че той е загубил чест от добродетелите си, преодолявайки всекидневните трудности.

Какво Ви зарежда? Какво Ви вдъхновява?

Не мога да определя точно. Може би мисълта, че имам работа. Вярно, тя е по-различна от общоприетото мнение, но на мен е отредено да я свърша. Ако трябва да бъда откровена, ще призная, че направих много грешки в живота си. Дано да ми бъдат простени! Хората обаче се нуждаят от кумири и затова преди време се роди фразата “Нешка няма грешка”. Това до голяма степен промени живота ми.

А Вашите успехи? Когато приемате, че сте успели, че сте постигнали „върха“?
Нямам време да мисля за това. Върхът? Смятам, че няма човек, на когото да са му ясни дотолкова нещата, за да реши, че ги е постигнал. Аз съм като жабата на Радичков. Все се учудвам и питам: ”Как така?” Понякога се ядосвам и на самата себе си и си задавам въпроса “Що за човек си ти. Защо не си като всички останали?” Но не намирам отговор.

Каква мечтаехте да станете като малка – гимнастичка ли?

Мечтаех да стана балерина. В художествената гимнастика попаднах случайно. Когато реших, че ще бъда треньор, знаех, че мога да го направя, че ще подготвям състезателките си най-добре от всички. Реализацията е шанс, а той дълго време беше на моя страна и аз правех всичко възможно да го задържа. Затова трябваше да се плаща и аз плащах висока цена. Бях подчинила всичко на работата си.

След толкова много успехи, имате ли несбъднати мечти?
Не се осмелявам да мечтая! Времето никога не ми стига. Имам цели, задачи, някакви смътни желания /може би това са мечти/ и се старая да ги достигна.

Кога се зароди интересът Ви към фолклора? Имате ли любима народна песен или танц?

Моят учител по физкултура събуди у мен интересът към народните танци. Завърших хореографско училище. И колкото повече навлизах в света на танците, толкова повече растеше любопитството ми. Няма танц, който да не харесвам. Наскоро бях на абитуриентски бал в Гиген. Играха копаница, която аз наричам „Гигенско хоро“. Гледах ги и не можех да повярвам на очите си. Сложен музикален съпровод, зашеметяваща плетеница от стъпки, а изпълненията на хората, които не бяха професионалисти, граничеха с виртуозност. Впечатляващото бе и друго – вдъхновението, с което танцуваха. Вдъхновение, което големият писател Лорка нарича „дуенде“. За песните? – Обичам всички български песни. Има една, чух я в изпълнение на квартет “Ева” – “Ибиш ага” – толкова мъка, толкова драматизъм не съм почувствала в друга песен.

Какво Ви провокира да поставяте танцови спектакли?

Липсата на работа, разбира се. Отнеха ми възможността да правя гимнастика и започнах да правя спектакли. Притеснява ме и фактът, че младите живеят в безвремие. Те трябва да знаят, както е казал Паисий – своя род и история. Трябва да се гордеят с миналото и с фолклора си. Затова правя съвременни спектакли с фолклорно звучене, които да представят България и пред чужденците. Единият от спектаклите ми се казва „Орисия“. Когато става въпрос за орис, тя първо е наша – българска, след това е и моя…

Вярвате ли, че има орисници?
Вярвам в това, че има известна предопределеност… Понякога е трудно, но все пак благодаря на Бога за орисията си. И се моля да не я променя. Ако е речено, още спектакли ще направя!

Разкрийте тайната си – как успявате да намирате „пътя“ към сърцата на публика от цял свят?

Публиката реагира и на хубавото, и на лошото, без значение на това в кой край на света се намира. Винаги съм обичала публиката и тя ми е отговаряла със същото.

Всеки човек, всеки народ, тъче своята черга. Вие го правите чрез танц, музика, предания – какви са цветовете и звуците на българската черга?
В българската черга е „втъкана“ орисията на народа ни с целия й драматизъм, с нашите възходи и падения. Цветовете й са силни, „страстни“, каквито са и нашите емоции. Едно обаче трябва да запомним: „Каквато черга си изтъчем, на такава ще легнем.“ Каквато и да е тя, напоена с кръвта на предците ни, тя си е наша, и трябва да си я пазим!