Sorry, this entry is only available in Bulgarian. For the sake of viewer convenience, the content is shown below in the alternative language. You may click the link to switch the active language.

„Ако изкуството е в теб, ти неминуемо го правиш част от всичко, до което се докосваш“ – казва Ина Дамянова, художник с много изложби зад гърба си и един от най-талантливите интериорни дизайнери в момента. Проектите й не просто създават пространство, те са проекция на изкуството.

Откъде идва „слабостта“ Ви към хартията? 

От любовта ми към Япония, към натуралното, към светлината, която тя пропуска, от историята… Тя е толкова жива и истинска, че дава безброй възможности да я формираш и променяш. Може да бъде твърда и мека, плътна и прозрачна, силна и слаба – много отговаря на мен самата.

Какво мислите за еко темата?

Обичам природата и естествените неща във всеки един аспект на живота. Еко темата тепърва ми предстои. Тя е огромно поле… Искам да насоча дизайна, който правя, към това и да го обединя с изкуството. Началото поставих преди няколко години, когато започнах сериозно да използвам отпадъка на един завод за целулоза и да го превръщам в осветителни тела, столове и пластики.


А цветовете? 

Аз съм човек на формата, светлината и сянката. Цветовете са нещото, на което се уча в момента. Започнала съм от своя гардероб. В природата ме екзалтират абсолютно, но в изкуството съм доста пестелива с тях.

Кой проект Ви е повлиял най-много? 

Всеки проект е едно предизвикателство. Променя те не самият проект, а общуването с клиента, когато говорим за интериори. Ще спомена „Перото“ в НДК, тъй като беше голямо предизвикателство за мен. То ме провокира и израснах, покрай изпълнението му.

Имате изложба “Белег” за времето и следите, които оставя.

Беше една много лична изложба, всяка една е такава, но тази беше свързана с човек, който много съм обичала и с когото бях свързана – Кольо Карамфилов (бившия съпруг на Ина Дамянова, също артист, за съжаление вече не между живите). „Белег“ е едно послание към него – изчистване и освобождаване за мен от нещата, които носим от миналото си и трябва с уважение да оставим там, за да можем да вървим в настоящето.

Експозицията „Телесни отпечатъци“ е за…

… за липсите и това, че винаги ги търсим по-скоро в другия и по-рядко в себе си. Това също е лична история, за търсенето, страстта, отхвърлянето и отново търсенето между мъжа и жената.


Кога се появи интериорният дизайн? 

Преди доста години. В началото не гледах никак сериозно на това, после частично  навлязох в него с авторските си осветителни тела. С днешна дата го смятам за едно от изкуствата и му отдавам необходимото време и уважение.

Имате по-специално отношение към столовете.

Мисля, че това е като любовта към обувките… идва от формата и материала. Един красив стол не е просто функция, за мен той е скулптура.

Напоследък има една носталгия по старото. 

Това не мисля, че е нова тенденция. В Париж например, винаги е било мода. В последно време обаче, просто да използваш стари и олющени неща не ме провокира изобщо. Мисля, че е много по-интересно да комбинираш новото и старото, да направиш връзката и баланса между тях. Да надграждаш, а не да се облягаш само на него. За да оцениш и видиш едното, трябва да го подчертаеш с другото.

Усещали ли сте по-различно отношение, защото сте жена? 

Мисля, че в този свят нещата са доста объркани. Искам да кажа, че сме в крайностите от незачитане, по-скоро подценяване на жената като артист и личност, до другата крайност –  на феминистичното налагане на модела за жената-творец, който лично мен много ме притеснява. Смятам, че на нас ни и е дадено от Бога, по право и презумпция, умението да създаваме естетика, да творим, да раждаме… всичко това е изкуство. Това е нашата истинска природа и сме в силата си, когато я следваме.

Ина Дамянова, артист

Share Button