До Резово и обратно – една одисея през 2005 година

България е известна по света с туристическите дестинации по черноморското си крайбрежие. Но докато северната й брегова ивица с център Варна е прочута с добре изградените си курорти, то южната част – с център Бургас, се гордее с все още девствената си природа. Уникални там са и неподправените традиции и обичаи, които иначе се демонстрират пред чужденците като атракция. Но и за вас едно „гмурване“ сред изпъстреното с археологически паметници и природни красоти южно крайбрежие ще бъде преживяване, което ще внесе дъх на авантюризъм в иначе спокойната ви почивка.
Само допреди десетилетие всичко на юг от с. Синеморец беше територия, забранена за достъп. От 2003 г. с. Резово, което се намира до едноименната река, точно на границата между България и Турция, вече е отворено за свободни посещения. Границата вече не е пречка и всеки може да се наслади на девствената природа, запазила се именно поради ограничения достъп. По пътя ще попаднете в села, за които не сте и чували, с вълнуваща история и великолепни изгледи. А природните резервати и защитени местности са впечатляващи, поради отдалечеността си от гъсто населените райони. Там природата се разкрива в най-дивите си форми, „изплувала“ сякаш от праисторическата ера.
Предлагаме ви едно екзотично пътуване на юг от Ахтопол. Първата ви спирка нека да бъде Синеморец, известен още като Каланджа или Галанджа. Селището е разположено върху полуостров, южно от устието на река Велека. В околностите му се намират много тракийски надгробни могили и една малка крепост. Днешното му име, в буквален превод от гръцкото “галаза”, означава “небесносиньо”.
Най-старият писмен извор за него датира от 1498 г. В този документ за търговия със сол са изброени 19 семейства. След Освобождението през 1878 г. Синеморец остава в Турция. Влиза в състава на Българската държава едва през Балканската война.
Укрепено селище на нос “Бутамята”, древен градеж в местността Ходру, старинно селище в местността Силистарски юрт на нос Силистар /където е и най-чистият плаж по южното ни Черноморие/ и развалини при параклиса “Св.Константин” – това са само част от археологическите паметници, с които се слави селото.
Църквата в Синеморец е с патрон “Свети Георги”. Намира се в западния край на селото, където е бил центърът на старото гръцко селище. Това, което прави впечатление, са специалните облекла /калъфи/ за иконите, които обикновено са червени на цвят и целите са отрупани с метални орнаменти, изобразяващи хора, части от човешкото тяло, животни. Този тип икони са характерни за нестинарските села в Странджа – Българи, Кости и Бродилово.
Пътят продължава надолу и се вие покрай приказно красиви островни скали в морето, издигащи се само на няколко метра от брега. Високи сини вълни се разбиват на капки, сякаш за миг разцъфват лехи от бели хризантеми. Тук може да поспрете, за да се полюбувате на колониите от птици, накацали по голите каменни канари.
След няколко километра ще стигнете до следващото село – Българи, известно още като Ургури или Ургари. Разположено е в сърцето на Странджа планина, върху плоския гръб на един рид, заобиколен от дълбоки долини. На това място селото съществува от 300 години. Интересен факт е, че в своята вековна история то почти не е приемало външни заселници. Осеяно е с останки от древни култури, параклиси, църкви, аязми и малки манастири. Смята се, че старото му име е прабългарско /историците го свързват с хан Ургури, който е живял през IX в./ Споменава се за първи път в османотурски документи през 1454 г. и в данъчните регистри на кааза Анхиало. През 1903 г., по време на Илинденско-Преображенското въстание, селището е напълно опожарено. Днес то отново е възстановено и е дом на уникалния за България старинен обичай „нестинарство“ – танц върху огън, изпълняван в деня на “Св. Св. Константин и Елена”.
Нестинарството е неповторимо явление в българската обредност, което съществува от векове, а може би и от хилядолетия. То продължава да предизвиква научни спорове, без да е разбулило докрай своята тайнственост. Защото не е само зрелище – мнозина изследователи съзират в него остатъци от древни жречески общности, изпълняващи сакрално служене на неизвестно божество.
Нестинарските общности в миналото са водили затворен, аскетичен и праведен начин на живот. Те били възприемани от своите съселяни едва ли не като светци – лечители, гадатели и медиуми на своите покровители Св. Св. Константин и Елена.
Върху жаравата можели да играят само посветените в този тайнствен обред. Отделни семейства, поколения наред, изпълнявали определени задължения, съобразно нестинарската традиция – едни пазели обредния реквизит, други се грижели за свещените места и параклисите, трети палели огъня и извършвали обредите – свирели нестинарски мелодии, играели върху жаравата, пророкували…
За произхода на нестинарството древна легенда разказва: „Господ решил да изпита кои са най-верните му измежду смъртните. Наклал голям огън и казал, че който вярва в него, ще влезе да играе в жарта и ще излезе невредим. От всички момци само неизвестният Константин набрал смелост и нагазил в жарта. Тогава Бог го издигнал до себе си, а по-късно по същия начин му избрал и невеста – Елена. От тогава останал и обичаят – да се ходи в огън!“
Ако обаче не сте в с. Българи през май, в деня на Св. Св. Константин и Елена, може да наблюдавате нестинарската традиция в някои от местните заведения. Напълно автентични са паметниците, останали недокоснати от древността: Тракийска късноантична крепост, доизграждана през Средновековието, останки от античен път, от който са запазени няколко отсечки с дължина между 50 и 100 м., могилен некропол в местността “Силкосия”, съставен от близо 100 малки тракийски могили /голямата, наречена “Тумбата”, е с диаметър 35 м./
Църквата тук естествено е посветена на Св. Св. Константин и Елена. В центъра на селото се намира параклисът “Конака на Св. Константин”, в който се пазят обредните реквизити – иконите, свещеният тъпан и други инструменти, изваждани само на нестинарския празник.
След село Българи пътят навлиза в Странджа планина и в невероятно красив тунел от дървета. На разположение на туристите тук са множеството резервати и защитени местности в околността.
Последното село, намиращо на един от завоите на река Велека, в което е добре да спрете е Кости. Според статистиката от 1898 г. в Кости имало 185 гръцки и 25 български домакинства. Това смесено население ражда специфичен бит и народна култура, чиито белези се забелязват и до днес в старите къщи. Те се отличават както от градските къщи по крайбрежието, така и от типичната странджанска селска къща. Изградени са на два етажа от необработен камък. Горният етаж е обкован с дебели и груби дъбови дъски, къщите са без прозорци. Светлината се промъква единствено през малък отвор.
И Кости е типично нестинарско село. Много от семействата тук били потомствени нестинари. След Балканската война, местните гърци се изселели в Гръцка Македония, където пренесли нестинарския обичай. По този начин странджанската традиция да се играе в огън била пренесена и в Северна Гърция.
Според някои историци нестинарството е живо наследство от Дионисиевите мистерии на древността. Възгласите “их” и “ех”, които нестинарите издават по време на танца, идвали от възклицанието “иакхе” на участниците в празниците на античното божество.
Село Резово се намира на левия бряг на Резовската река. Преди време, въпреки красотата на реката и морския бряг, но заради граничното си местоположение, селището не е имало курортно значение. Днес именно то привлича туристите. Естествено поради близостта си с границата и днес съществува забрана за любителите – фотографи. Не можете да „запечатате“ на лента как стоите на брега на реката, а отсреща се поклащат “турските” храсти и дървета. За сметка на това обаче е разрешено да слезете по издълбаните в пясъчната скала стълбички и да разгледате делтата отблизо. Устието на реката срамежливо се подава иззад група дървета, по чийто клони са се увили бръшлян и дива лоза, а стволовете им са облепени с цели плочки мъх. Ако застанете на самата гранична бразда, ще видите как сладката вода се разтваря в солената синева на морето. Усещането е неповторимо. Подобно преживяване не се забравя лесно и споменът за него остава дълго в сърцата ви.