Sorry, this entry is only available in Bulgarian.
100 години от смъртта на поета Пейо Яворов не са ни отдалечили на един век разстояние от проблемите на обществото, политическия живот и нравите, с които се сблъсква трагично гениалният поет. Такава не особено радостна констатция може да направи зрителят на най-новата сценична версия на пиесата „В полите на Витоша”, поставена от Красимир Спасов в Театър „Българска армия”.
Времето , което ни дели от любовната драма, разиграла се в полите Витоша, все пак присъства на сцената. Красимир Спасов предлага един съвсем нов прочит на пиесата, в който събитията, които се разиграват в нея, са отместени с десетина години напред от сценично зададеното време, което възкръсва пред погледа на един от участниците, а именно Чудомир Чипиловски – младият сродник на богатата фамилия на главната героиня Мила. Макар да са литературни образи, почти всички персонажи в пиесата на Яворов могат да бъдат назовани и с имена на действителни личности, поради силно автобиографичния елемент на първата му драматургична творба. Мина – малката сестра на писателя Петко Тодоров от богатия еленски род на Юрдан Тодоров, непозволената за поета любов, умира едва двайсетгодишна, точно колкото е и Мила Драгоданоглу в пиесата. Но не възстановка на отминали събития е посоката, по която ни води режисьорът. Затова не очаквайте някаква портретна прилика с прототипите.
Ролята на Мила тук се изпълнява от Радина Кърджилова, а Христофоров е поверен на Веселин Анчев – две имена от трупата на театъра, които се налагат поотделно и като сценична двойка в театралния афиш. Заедно със „студента от филологията” Чудомир Чипиловски – актьорът Явор Бахаров, те образуват една група, която най-пряко кореспондира със съвременното разбиране на интелигентната личност за свобода в обществен и личен план, за демокрация в семейството и политиката. Тяхната нравствена мярка се оказва истинският двигател на събитията. Мила на Радина Кърджилова е една еманципирана, образована млада жена. Нежната й невинна душа, обаче, не е чужда нито на безобидната ирония, нито на острия сарказъм, когато обстоятелствата изискват това. Водена от свободната си воля, тя е чужда на пасивността и изразява личната си позиция по отношение на политическите игри, в които влиза брат й – Стефан Драгоданоглу. Този персонаж, досега третиран най-често еднопланово, е поверен на Иван Радоев. Актьорът, със своя вроден аристократизъм, изгражда сложен и противоречив образ на проспериращ човек със стабилно консервативно възпитание, което наистина е скандализирано от връзката на сестра му с Христофорова, но пък не му пречи да се превърне в безскруполен демагог и циничен политик, готов да прилапа някой и друг милион.
Съвсем нова е и трактовката на образи като Елисавета Драгоданоглу – Стефка Янорова и д-р Чипиловски – Тигран Торосян. Те далеч не са онези смешни еснафски герои. От тях също лъха класа и образованост, те също добиват правото да имат своята биография и своята персонална ценност.
В духа на добрата традиция образът на Марко Петрович – Мирослав Косев и неговата съпруга Амели – Йоана Буковска служат като нравствен коректив на всичко случващо се в полите на Витоша, където „една трагедия изтръгва не сълзи на състрадание, а вик на ужас”.
Най-очаквана за зрителя, разбира се, е трактовката на Христофоров, героят, в когото сме свикнали да припознаваме донякъде самия поет и съответно да го отрупваме с нашето разбиране и одобрение. В сценичната версия на Красимир Спасов и в изпълнението на Веселин Анчев за него няма изключителни привилегии. Макар и да създава представата за справедлив и честен политик, не са му спестени люшканията от една крайност в друга, нито пък професионалната склонност към логорея. Но характерът му го отвежда към пълно отрицание и отказ от мръсната политическа игра, в която като че ли няма място за честен и неподкупен човек. След този отказ единствена любовта запазва своята стойност и своя смисъл. Така самоубийството на Христофоров идва като една логична неизбежност, изчистена от всякаква театрална приповдигнатост. Същата онази неизбежност, която хвърля Мила под колелата на трамвая.
И като говорим за образи, да не забравяме сценографията и костюмите, които дават образа на спектакъла. В унисон с режисьорското решение Нина Пашова е създала в декора и костюмите този образ в стила на 20те години на миналия век, като го е наситила умело с цветовете от Яворовата лирика.
Alya
admin
Add comment