Дългите женски славянски ръкави се свързват с крилете на Жар-птица

Българските женски народни носии са истинско произведение на изкуството. Всеки регион има свой стил, разгърнат в безброй варианти според майсторството и въображението на българката. Навремето жените сами изработвали своите дрехи, а по облеклото им можело да се чете като по книга: откъде идва, дали е омъжена или още е мома, дали е от богат род, дали е станала баба и дори кое време на годината е. Всичко това в сложен символичен код било вплетено в различните тъкани, елементи, цветове и шевици, които представяли жената като нейна визитка.

Един от най-любопитните елементи в женската народна носия в България, но и сред други славянски народи, били свръх-дългите ръкави на ризи и връхни дрехи. Ризата имала особен статут в гардероба на стария българин. Хората казвали: „Без риза и пред Бога не се явяваш“ и действително я възприемали за неотменна част от себе си. Като седемдиплена риза се описва и светът в българските народни вярвания, на най-долната й дипла са закачени слънцето, луната и звездите. В своите две основни разновидности – туникообразна и бърчанка, ризата била възприемана за най-интимно пространство – всяка мома криела ризата си „под ключ“ и не давала чуждо око да я види.

Украсата по женските ризи следвала основните цветове – бяло, червено и черно, първите цветове, познати на човека още от Бронзовата епоха. Бялото и червеното олицетворяват мъжкото и женското начало в света, небето и земята в свещен съюз. Тяхната мартеница е символ на живота, в опозиция на черното – цвета на отвъдното. В тези цветове българката е избродирала по ръкавите, пазвата и полите на ризата си различни флорални мотиви, птици, двойни животински фигури, кръстови елементи и женски силуети, понякога с птици в ръце. Стилизираните женски фигури, хванали птици в дланите си, често са тълкувани като митичен отглас на женската богиня, пазителка на живота.

Птичият елемент в традиционните български, но и общославянски ризи, крие и други древни тайни. Щом младите моми станат за женене, по ръкавите и пазвите им кацат избродирани наперени птици, а пищни пауни разгръщат опашките си. В деня на сватбата си невестата облича риза с многобройни ярки петлета в полет, с „настръхнали“ пера или с изрисувани нежни гълъби с вдигнати криле. Вярвали, че перата защитават от зли сили, носят плодородие и са знак за фертилност.

Птичите елементи от женската славянска носия отпращат към митичния образ на Жар-птица. Приказките за нея разказват за двореца й накрай света и за златните й пера, които светели в тъмнината. В много митове Жар-птицата обитава короната на Световното дърво и пази златната ябълка, която расте в клоните му. Тя е вестител на божествената воля, тъй като има способност да мигрира между света на боговете Прав и света на хората Яв. Жар-птицата можела да се преражда от пепелта, досущ като огнения Феникс.

В някои версии като птица се появява и Царкинята жаба – чудно приказната красавица Василиса Премъдра. Приказката разказва как най-малкият болярски син я взел за жена и всички се дивели на красотата й. Но през деня тя обличала жабешката си кожа. На вечеря при царя тя разиграла своите дълги ръкави: сложила в левия си ръкав вода, а в десния – костите от ястието. Помолил царят да потанцува: размахала левия си ръкав и оттам се появило езеро, замахнала с десния – и бели лебеди заплували по водата. Щом обаче другите царкини направили като нея и замахали с ръкави, само опръскали гостите и ги посипали с кокали.

В този приказен мотив, познат във всички точки на света, някои изследователи намират разковничето за тайните на дългите славянски ръкави. Най-старата позната версия на приказката е китайски вариант от 300 г. пр. Хр., но още по-древни неолитни култури от VI хилядолетие пр. Хр. са извайвали скулптури с тяло на жаба, глава на жена и дълга плитка на гърба и женски божества с птичи ръце. В тези архаични женски богини е закодиран символът на плодовитост – в Европа жабите, змиите и птиците снасят яйца и затова са смятани за свещени и свързани с прераждането на природата и земята като майка-хранителница. В този сложен мотив лежи и първообразът на птичите криле, разперени в славянските и традиционните български невестински одежди, на жени-вестителки на пролетта в магически танц пред бога Слънце.