Ждрела, реки, пещери и мъх

Отминаваме Девин, известен с прочутата си вода, и продължаваме към с. Ягодина. Пътят се вие с остри завои из Родопите, които тук напомнят Рила. Скоро достигаме разклона за селото и пещерата. Чакат ни шест от най-красивите километри в България и същевременно най-ужасните за шофьорите. Постепенно пътят става Trigradsko Zhdreloвсе по-тесен, провира се през скалите, които надвисват над него и го притискат от двете страни – високи, отвесни, насечени на огромни блокове, покрити с храсти и дървета. Долу в пропастта тече Буйновската река, пробила си път през мощната гръд на хребета. Стигаме до т.нар. “вълчи скок”, където скалите се приближават над автобуса на разстояние 3-4 метра. Легендата разказва, че през зимата от тук преминавали вълци, които прескачали от едната рътлина на другата. Мокрите назъбени скали ни обграждат отвсякъде и изскачат изневиделица пред автобуса зад поредния завой. Дотолкова, че човек има чувството, че ще се блъсне в тях. По нарязаната им снага текат миниатюрни водопади, образували се от проливния дъжд. Местността е карстова и изобилства от подземни галерии само част от които са проучени.
Входът на Ягодинската пещера се показва изведнъж и е толкова малък, че едва се забелязва. Вътре е студено… и красиво! От 10-те километра подземни галерии се разглеждат 1 100 метра. Те се разпростират на три етажа, но се минава по най-долния, трети етаж. Коридорът слиза и се изкачва, на места се промъква под скали, високи едва метър, а другаде трябва да се извъртим настрани, за да се промушим и да продължим напред. Железни Trigradsko Zhdreloстълби улесняват преминаването, особено над древното срутище, където огромни скални късове са нахвърляни по пода, подобно на морени. Сталактити, сталагмити, сталактони, драперии… и вода, която капе навсякъде. Често таванът се издига на височина, по-голяма от широчината на залата, в която се намира човек – разсечен е от пукнатини и се извисява на десетки метри. В Ягодинската пещера могат да се видят прочутите „пещерни перли“, образувани от отлагалата се около някоя песъчинка вода с течение на векове. Но най-забележителното е атракцията на “пещерните хора”, сътворена от самите посетители. Поради големия наклон, всички гледат в краката си и прожекторът отстрани ги осветява прегърбени на стената отсреща – приликата с дедите ни от пещерите наистина е поразителна.
Краят е светлина в дъното на тунела. Прекарали сме в недрата на земята 1 час. Излизаме от пещерата и ни очакват още 800 метра обратно до началото. Движейки се отвън, човек трудно може да си представи, че е минал през рана в земята зад тези масивни скали, облепени с мъх, лишеи и жилави храсти. Стигаме до мястото, което е било изходът на пещерата – посещението й започва по обратния път на откриването и проучването й.
Без да губим време тръгваме веднага за пещерата Дяволското гърло. Тя се намира само на километър и половина от село Триград. Съвсем скоро асфалтовата лента отново започва да си пробива път през Триградското ждрело. Зъберите му се извисяват на 200-250 метра, почти лишени от растителност, с изключение на феноменалните родопски борове, които имат височина 2-3 метра, закрепили са се неизвестно как на всеки ръб или скална тераска по отвесните стени на Триградското ждрело. Шосето пълзи по края на пропастта, в дъното на която тече Триградската река, а от другата страна монументалните гранитни отвеси се издигат толкова близо до пътя, че притискат автобуса към бездната. Това е дива, сурова красота, която не подлежи на описание, думите сякаш убягват, за да накарат хората да видят това чудо с очите си. Тук скалите впечатляват със своята височина. Снагата им е изпъстрена с дупки и пещери, проядена е от времето в дъги и арки.
Дяволското гърло е типична пропастна пещера, с огромна галерия на дъното на водопада, който се Pestera_Diavolsko_garlo_13сгромолясва от 60 метра височина. Поради затвореното пространство, грохотът му е оглушителен. Лекциите се изнасят навън, тъй като вътре не се чува нищо, освен шума на водата. От дъното на голямата и единствена зала тръгва стълбище, което се катери нагоре по скалите на водопада, така че той да може да бъде видян отгоре. Прелитащата покрай нас вода се крие от погледа зад скалите, между които тече, но на моменти човек може да се наслади на великолепието й. Стълбището се равнява на изкачването на 12-етажен блок. Стъпалата са толкова тесни и стръмни, че в определени моменти човек има чувството, че ще полети назад и ръждясалият парапет е единствената му опора. Вече задъхани, пред погледа ни проблясва кръгче небе. Преминаваме последните метри и се озоваваме в истински алпинеум от скали, храсти и облак пръски от реката, която се пени в подножието му. Наоколо е толкова влажно, че канарите са покрити почти изцяло с плочи мъх, туфи трева, плевели, бурени и коприва, от която трябва да се пазим. Спускаме се по пътя надолу обратно и вървим по шосето, което прави завой, всичайки се в естествената вдлъбнатина на гранитната твърд.
Триград е очарователно селце. Разположено е на 2 350 м над морското равнище и автобусът спира пред една от двете механи. Тук е вечерята ни, а в двете съседни къщи сме настанени за нощувка. Камината е запалена и хората ни очакват. Всичко е приготвено по домашному и има по-различен вкус. Дъщерята на стопанката ни развежда по квартирите. На подобно място човек не очакTrigradsko Zhdreloва кой знае какъв комфорт и може би поради това сме изненадани от видяното тук.
Утрото ни посреща с мъгла, която ту открива чудния пейзаж, разливащ се от селото, ту го скрива. Закуската ни е в познатата вече механа. Катми и купички със сладко – боровинки, малини, ягоди. За градските хора, свикнали на полуфабрикати, няма нищо по-вкусно. Когато собственикът ни поднася сиренето, разбираме, че е мандраджия от 30 години.
Пътят към София е дълъг и се спуска стръмно надолу, виейки се на остри меандри. Между селата в отбивките стоят местни хора, наредили на маси кой каквото има – собствено производство. Предлагат главно прочутия смилянски боб и сладко: от ягоди, малини, боровинки, кайсии, смокини, зелен орех и рози – червени и бели. Това е моментът да напълним багажа си с екзотични вкусотии. Тук поне човек може да е сигурен, че бобът и сладкото са автентични. Каквато е и природата, каквато е и душевността на родопчанина.

Share Button