ГЛЕДАЙТЕ ПОСТАНОВКАТА „ТАЙНАТА ВЕЧЕРЯ НА ДЯКОНА ЛЕВСКИ“

19 Април Вторник| 19.00 часа Голяма сцена
20 Април Сряда| 19.00 часа Голяма сцена
21 Април Четвъртък| 19.00 часа Голяма сцена
26 Април Вторник| 19.00 часа Голяма сцена

 

Автор: Стефан Цанев

Режисьор: Асен Шопов
Сценография: Асен Шопов
Костюми:
Участват: Веселин КалановскиМилен МилановГеорги НоваковСтойко ПеевАлександър ДойновАнтоанета Добрева – НетиГеорги КъркелановТигран Торосян,Радосвета ВасилеваЛуизабел НиколоваВеселин Ранков,Иван РадоевВладислав ВиолиновИван Налбантов | Гост
ЗАЩО ЛЕВСКИ Е БИЛ ИЗОСТАВЕН ОТ ВСИЧКИ?

Пишейки преди 30 години трагедията „Тайната вечеря на Дякона Левски“, покой не ми даваше един въпрос, не ми дава покой и днес: защо този човек, когото сега всички считаме за велик и за светец, в когото сега всички се кълнем – защо тогава, приживе, е бил изоставен (да не кажа предаден) почти от всички?

Защо всичките 52-ма свидетели  в турския съд свидетелстват против него?

Във възрожденската ни иконография подредбата е твърде погрешна: Каравелов е умният, Ботев е геният, Левски е храбрият. Истината е, че най-умен от всички е Левски. Със своите идеи той изпреварва времето си поне с един век и разминаването му с неговите съвременници е било неизбежно.

Никой друг, освен Левски, не се опитвал да надникне отвъд свободата. Как ще се освободим – с чети ли, без чети ли, или с комитети, чрез просвета или с оръжие, сами ли или с чужда помощ? – това бил спорът. А какво ще бъде след като се освободим, каква ще бъде свободната наша България – за това никой не мислел, или поне не говорел.

А Левски се интересувал преди всичко от това:
С една обща революция да се направи коренно преобразувание на сегашната държавна деспотско-тиранскасистема и да се замени с демократска република (Народно управление). 
Ако някой презре и отхвърли предначертаната държавна система „демократска република” и състави партии за деспотско-тиранска или конституционна  система (конституционна монархия), то и таквизи ще се считат за неприятели на отечеството и ще се наказват със смърт.“
(Тъжната истина е, че още тогава най-близките му съратници  презрели и отхвърлили идеята за демократска република – тези думи на Левски били зачеркнати от Устава на Българския Революционен Централен Комитет…)
„Този документ няма равен на себе си в освободителните борби през ХІХ век – казва проф. Николай Генчев. –Нито в гръцкото, нито в сръбското, нито в италианското, нито в румънското, нито в някое друго освободително движение преди и по времето на Левски.“
(Бих добавил: и дълго след това. Републики се установяват в споменатите държави след 70-80 години…)

В идеите на Левски имало и нещо друго, което още по-силно стреснало тогава българите:
Всичките народности – Българи, Турци, Евреи и пр. щат бъдат равноправни в сяко отношение, било в вяра, било в народност, било в гражданско отношение, било в каквото било, всички щат спадат под един Общ Закон, който по вишегласието от всички народности ще се избере.
Ний няма да гоним турският народ, ни вярата им, а царят и неговите закони, с една дума – турското правителство, което варварски владее не само нас, но и самият турчин. И за турчинът, и за евреинът и пр., каквито са, за всички еднакво ще е, само ако припознаят законите равно с българинът.  Всичките народи щат живеят под едни чисти и святи закони, както е дадено от Бога да живее човекът. Така ще е в наша България!“

В ония години на „всекидневните ни убийства, потурчвания на невръстните ни грабнати деца от турчина, обезчестяванието на девойките ни и на жените ни все от турчина“ –  да преодолееш кръвната си робска омраза към поробителя и да говориш, че „няма да гоним турския народ, ни вярата им“ – това е било равностойно на Исусовото„обичайте враговете си!“, само че не абстрактно, а конкретизирано – затова още по-болезнено и още по-непостижимо.

– Няма да ги гоним ли? Както те нас трепят сега, така и ний ще ги трепим, гробищата им ще изорем, джамиите им ще срутим, ще ги гоним до девето коляно и тях и Господа им, както те сега гонят нашия Господ! –
това бил естественият и справедлив вик на роба, робът е прокълнат да мрази, а Левски говорел като свободен човек, той може би е бил единственият свободен българин в онова робско време и трудно е било на робите да го разберат.

Но и това му било малко на Дякона – чрез себе си той поставял пред хората непостижими лични морални норми:
„Аз съм се обещал на отечеството си жертва за освобождението му, а не да бъда кой знай какъв, не да видя себе си на голям чин… защо да не съм аз на еди-кое си място, ами еди-кой си наготово. Напротив, ако му сече главата повече, тряба сам да го поканя на мястото си, пък аз да гледам друга, нека и по-долна работа… ако щат ме нареди да паса и патките.“

Сиреч: бъдещата ни държава трябва да управляват умните, а не заслужилите.
Ти чувал ли си, българино, такова нещо някога да се е случило някъде, хеле пък в България: някой да се докопа до властта и доброволно да я отстъпи на някого, понеже главата му сече повече?
Няма и да се случи. Думите на Левски: „Ако спечеля, печеля за цял народ, ако изгубя – губя само мене си“ – днес са обърнати наопаки: ако печеля – печеля само за себе си, ако изгубя – губи цял народ…

А ако утре Народното събрание приеме Наказателния закон на Левски: „Който злоупотреби със служебната си власт за своя изгода – да се накаже със смърт!“ – представяте ли си какво ще стане в България?

Да, идеалистът е опасен и възхищението от него лесно преминава в омраза.
Има обаче и друга една причина, която накарала народа тихомълком да се отдръпне от Левски, за тази причина никой не споменава, тя не е и за хвалба, но нека си я кажем – не за друго, а защото може би под този камък е спяла змията на предателството?

За бъдещата революция трябвало оръжие, трябвали пари. Заплашителните писма до чорбаджиите не подействали, както казва Левски: Няма друг народ, на когото богатите хора да не са дали два гроша за свободата.“Няколкото терористични опита за ограбване на чорбаджийски и турски каси също излезли несполучливи.
Тогава на Левски не му оставало нищо друго – разпратил до частните революционни комитети писма, в които нареждал:

„Всеки член по-скоричко да гледа да принесе десятокът си от всичкото си имание веднаж завсякога, освен това да побързат по-скоро да дадат и по 10 (десет) лири турски за пушка иглена, която ще му се даде. Чисто народният мъж дава всичко, па и себе си жертвува.“

Като чул това, българинът се свил в черупката си като охлюв: българинът по-лесно дава живота си, отколкото имота си. Не само от алчност: животът е твой, засяга само тебе – да го дадеш не ти е толкова жал, а от имота зависят децата ти, семейството ти, свободата не се яде…
Тук, изглежда, е станало голямото разминаване на Левски с народа. („Лесно му е на Дякона – няма ни дете, ни коте…“) И не случайно в някой от последните дни на декември 1872 (в последните дни на своя живот), на една от последните странички в прословутото си джобно тефтерче Левски е написал една самотна дума:

Народе????

С четири въпросителни. Почуда ли е това? Изненада ли? Недоумение? Или ужас? Или е питал нещо народа?

Какво го е питал?

Тези въпросителни ще продължат да скърцат в нощта на нашите съвести като бесилки.

Кой ще отговори?

Стефан Цанев

Share Button