p05b_backyard_fire_nightОгънят е земният, човешкият образ на слънцето, което дава живот и радост. В много митологии ковачът, господар на огъня, се въприема като демиург, първотворец на вселената. Твори и подрежда в пламъците света, прави го безопасно място за живеене на хората. Точно същото прави и огънят в дома ни.
Когато слънцето едва се появява на небесния свод през деня и не топли, паленето на огън има за цел, на принципа на имитативната магия, да му даде от своята сила и топлина. И в същото време, изобразявайки слънцето, има смисъл на слънчева магия и благослов, може да призове плодородието, да осигури реколтата, продължаването на рода и живота.
Огънят е символ на мъжкото, соларно начало и е вълшебен център на празнични ритуали и магии. Магичната му сила да пази и пречиства всичко лошо се проявява винаги в опасното време на преход, когато злите сили трябва да бъдат изгонени, когато в домашните огнища трябва да свети нова закрила – на подредения свят, на човешкия ред, култура, цивилизация.

Олтар в дома   Picture 323

Огнището е свято място в дома, замества понятията за къща, род и родина То е центърът на дома /свят/. Според някогашните български традиции, когато се строи нова къща, първо се избира място за огнището – винаги на изток или на юг, никога на север или запад. Чрез комина отгоре се запазва по всяко време пряката връзка със слънцето.
Когато се кладе за първи път огън на ново огнище, най-старата жена ръси плочата с “неначната вода” и го благославя: “Дай, Боже, на това огнище да къкрят и кипят големи грънци по сватби, кръщенета и сборове! Дай, Боже, да се палят пещи с хлябове за косачи, копачи и жетвари. Кътовете да са пълни с дечица, а огнището никога да не угасва!”
Вярва се, че който изнесе пепел и огън от огнището, изнася и берекета.
Огънят в огнищата, както и в олтарите на предците ни, не бива да гасне. Единствено при епидемия по хората и добитъка се гаси и се “хваща” т.нар. “жив” огън. Ритуалът се извършва през нощта, на лунна светлина. Подновяването на огъня става веднъж в годината, на третия горещник, когато се смята, че огънят сам слиза от небето. Новият огън пази къщата от вампири, дяволи и други опасни духове. Докато той гори, болест не смее да пристъпи в къщата. Въглищата и пепелта от този огън са лековити. На него се приготвя т.нар. “стопанска манджа” – за духа покровител на семейството. Огнището е място за всякакъв вид изцеления – баене против уроки, изплашване и други болести.
Всички вещи на огнището са от желязо, значи пак минали през огън и по този начин сдобили се с тайнствената му предпазна сила. Народът ни вярва например, че ако жена, чиито деца “не траят”, се опаше на голо с верига от огнище, ще може да износи нормално детето. Особено важно е как се приготвя този железен пояс. Казват, магията става, ако се съберат от 9 жени, с еднакви имена сребърни пари и ковач ги изкове в дълбока доба в нощта срещу Велики четвъртък. В този случай веригата е символ на женското начало и заедно с магията на огъня, ковача и желязото, може да придобие вълшебна сила. Ако родилката пийне вода, която се стича по веригата, тя ще роди по-лесно.

При раждане

В народната митология огнището е символът на връзката със слънцето. Също като него то всеки ден се ражда и умира.То е невидимата, тайнствена врата между световете. Магическите практики на българина познават тази врата и преминаването на човек през нея в едната и в другата посока. При родилните обичаи детето символично прекрачва от отвъдното към нашето, а родилката – от нашето към отвъдното. Силната връзка, ръката, която издърпва на страната на живота, е запаленият огън, живите въглени, неугасващи в огнището.Като земен аналог на слънцето огънят има смисъл на светлина, ден, живот, граница между живота и смъртта. На границата се намират майката и новороденото. Затова и огънят в тези дни /опасните 40/ е до тях – ден и нощ, без да се гаси, неизменно стои и пази все още слабите, неустановили се в живота майка и дете. Когато излиза вечер от дома, родилката носи със себе си горящ въглен. Дрехите на детето, останали навън след залез слънце, както и новите дрехи, преди да се облекат “се прекарват през огън”.

В сватбения ритуал

Около огъня сватбените обичаи имат магическия смисъл на вход в новия дом.
Още с идването си годежарите разравят с машата огъня, “да се знае защо са дошли, да се сетят домакините”, “да се чуе думата им”. Сяkraioginкаш влизат два пъти в дома, веднъж през вратата на входа като обикновени гости и веднъж през „вратата” на огнището – вече като годежари. Чрез пряка имитативна магия се цели да се разгорят чувства, плам, любов. Трапезата на годеж се реди около огъня.
Невестата се прибулва край огнището. Последното й сбогуване е с огъня – разравя с ръжена въглените в огнището, оттам поема вече завинаги навън, затваря вратата зад себе си. Заедно с младоженецът прекрачват през прага, на който отново има жар. И огнището, и прагът сега имат смисъл на изход от дома.
Младоженците влизат в дома си по бяла пътека. Краят й води до огнището – олтарът на дома. Прозорецът, през който поглежда слънцето. Вратата, която свързва световете – на хората и на божествата; на земята и на небето. До нея невестата непременно трябва да стигне, за да извърви докрай пътя, който е поела.
Свекървата води невестата на огнището и три пъти го обикалят заедно. Покланя му се като на най-свещено място и сякаш едва сега истински влиза в дома, става част от него. Ако разрови жаравата в огнището, децата й ще са румени и червени, а питите й ще се пекат хубаво.
Разгарянето на огъня е вълшебно изгряване на слънцето, ново раждане. Ако отделянето на невестата от дома й и мястото й в предишния живот се приема като временна смърт, то край огъня става второто раждане. Пространството в новата къща става светло, топло, подредено. Невестата с маша в ръцете си го прави свое, създава сама, сякаш като митичното сътворение на света, своя дом. Новият живот, пространството на новия й дом не е установено. То се създава и жената участва в този дълъг и не толкова лек процес – преход.
Веднъж прекрачила до огнището, тя вече не може да се върне, остава в дома. Всъщност там става истинското й приемане. Ако жената е пристанала и я приемат до огъня, значи я приемат и в къщата. На момата “минала през огнището” вече се гледа като на невеста.
На огнището може да стане и венчавката на младите. В символиката на българската сватба преминаването през огнището е като пристъпяне в “долния свят” и е равнозначно на встъпване в брак. Като картини сякаш на този брак са съвместното раздухване на въглените от двамата /или от невестата и деверът/, оставането на невестата близо до огъня, “да се нажежи” от топлината на пламъците, държането на малко дете край огнището и др.

Share Button