За себе си:
Виктория Оризарска завършва Софийската математическа гимназия, УНСС и е MBA по финанси от Университета на Оклахома. Започва работа в София в консултантска фирма, а после в банка. След магистратурата в Оклахома постъпва като кредитен анализатор в “Мудис” в Ню Йорк, и накрая в Лондон, в хедж фонд.
Преди да започне пътуванията си по света, както при всеки професионално зает в областта на финансите, времето й е белязано от много работа, малко ваканция и постоянно заричане, че един ден.. И денят настъпва през 2007 г., когато Виктория напуска работа, мята раницата на гръб, взема фотоапарата и тръгва по света. Вдъхновяващата история на своето околосветско пътешествие тя разказа чрез фотографии и звуци от 15 държави в изложбата “Една година около света”, подредена в края на април в София.

За света и българите
На 4 години заминах с родителите си в Либия. Оттогава съм посетила 42 държави. Живяла съм в Англия и САЩ около 10 години. Макар броят на посетените държави да не е съвсем показателен за това какво си научил за света, количествените натрупвания в крайна сметка наистина водят до качествени изменения. След определен момент започваш да гледаш на света като на цяла свързана система, вместо като на сбор от отделни държави, които се допират с границите си. Един и същи маршрут изглежда много различно в зависимост от това с кого пътуваш – да споделиш пътуването с някого е прекрасно, но да го направиш сама, да се “разтвориш” в света е неповторимо. Много пъти хората, с които съм се запознавала на път, са ми казвали, че съм първата българка, която срещат, и са ме питали дали съм типична българка. Никога не съм знаела как да отговоря. Затова им казвам, че не съм нетипична българка – имам български родители, които все още живеят в София, родена съм и съм учила в тази страна, работила съм в София до 26-ата си година. Пътувам с български паспорт, българският е първият ми език и единствен, който говоря без акцент. През последните 10 години обаче не живея постоянно в страната. През последните две всъщност не живея постоянно никъде. Не мисля, че това ме прави по-малко българка. Един българин по широкия свят се чувства понякога уникален и екзотичен, но винаги е добре приет. Чудесно е да пътуваш като българин – никой никъде не ни мрази.
Не знам как би се чувствал един човек, който никога не е излизал от България – предполагам, че объркан. Като пътуваш, виждаш, че нищо не е така категорично и еднозначно – религиите, празниците, храната, стандартите за красота, взаимоотношенията между хората, нищо не е точно както е в България. От друга страна, хората навсякъде са много еднакви – добронамерени към непознатите, с амбиции за по-добър живот за себе си и по-големи възможности за децата си. Отвъд битовите разлики са всеобщите, фундаментални прилики.
На това пътуване за първи път прекарах повече време в Азия. Бях силно впечатлена от мекотата и гостоприемството на хората, от липсата на агресия в отношенията. И като цяло – от толкова много хора на едно място. След хаоса по улиците на Мумбай и Сайгон, Ню Йорк ми се стори празен. За София да не говорим – през цялото време ми се струва, че е евакуирана… Това, разбира се, ако не съм в редовното задръстване около 18,00 ч.

Докато пътувах, водех блог (www.travelpod.com/members/orizarska). Има 110 глави. Мога да кажа, че понякога, докато обикаляш света, нищо не се случва, но моментът остава в съзнанието ти завинаги. Седях на стълбите на един самотен будистки манастир в провинция Сичуан в Китай. Беше зима, но беше слънчево и не ми беше студено. Не бях гладна, не бях жадна и не бързах за никъде. Бях сама, но не се чувствах самотна. Над заснежените зъбери на планината отсреща се рееше птица. Отнякъде се появи едно бебе як и срамежливо зарови муцуна в купищата молитвени флагчета, опънати пред манастирските порти. А вятърът съвсем леко подухваше и отнасяше молитвите с шепот. Тогава си казах: опитай се да уловиш този миг, да се запомниш завинаги такава, за да можеш да се връщаш към това състояние, когато се върнеш в реалния живот на стрес и крайни срокове – нещо като спиритуален system reset. Работи!

За снимките
Обичам да фотографирам красиви неща, така че, когато видя нещо красиво – вадя фотоапарата. Не търся обектите, те ме намират. Най-любими са ми непринудените фотографии на хора в естествени ситуации, но понякога не е редно просто да фотографираш някой без негово съгласие, затова питам. Повечето хора са поласкани, рядко са ми отказвали. На това пътуване снимах и много пейзажи – природата е толкова неустоимо красива!
В блога си съм публикувала около 3000 снимки. Но въпросът не е в бройката. Добрата снимка казва повече от 1000 думи, но не всяка снимка е толкова бъбрива. Опитах се да направя “разказ в картинки”. Това което показах на изложбата в София, беше красиво, романтично и по думите на много от посетителите, бе вдъхновяващо, но и навяващо мисли, не знам как точно, не можеха да ми обяснят.

За звуците
Едно пътуване е не само това, което виждаш, а и това, което чуваш и усещаш – с обонянието си, с кожата и със сърцето си. Едно е да видиш различен човек, друго е той да ти проговори на непознат език, да ти изпее песен с непозната мелодия. Много от музиката, която придружаваше слайдшоуто, съм купувала по път. Избрах обаче съвременна музика – примерно поп музика за Тибет и музика от боливудски филми за Непал, защото това звучеше навсякъде, докато бях там. Опитах се да направя това “виртуално” пътуване за посетителите малко по-неочаквано и по-лично – такова каквото то беше за мен.

За каузата
Занимавала съм се с благотворителни проекти и преди – повечето свързани с образование. Може би защото образованието е най-ценното нещо, което аз самата притежавам. Заминавайки за година, знаех, че ще имам много свободно време и че ще видя страни с ужасяваща бедност. Не исках просто да мина от там, да пия няколко евтини бири, да направя няколко екзотични снимки и да продължа. Исках както да взема от света, така и да му върна малко. Изложбата ми в София също бе с благотворителна цел – събирам пари за образованието на момичета от третия свят, които без подкрепа не биха получили нито образование, нито шанс в живота. Ако една самостоятелна жена с кариера не се възпротиви, че все още по света на жените не се дава равен шанс, и не направи нещо по този въпрос… кой друг ще го направи?! Повече информация за моя благотворителен апел “100 момичета на училище” можете да научите на www.viktoriaorizarska.com.

Share Button