Почти всеки от нас пази своите детски спомени, свързани с приказки. Може би за баба или дядо, които през дългите летните вечери на село са разказвали чудни истории за царски дъщери, смели юнаци и коварни магьосници. Или за мама, татко и кака, седнали край детското ни легло с книга в ръка, за да ни прочетат приказка за „лека нощ”. А също и за първите детски книжки с красиви картинки, в които сме сричали за първи път. Древни, извечни, омагьосващи разкази, дошли при нас от дълбините на вековете, носещи митична символика, мъдри поуки и разнообразни емоции: като се започне от страха и тревогата, през гнева и изненадата, та чак до веселието и смеха.

От край време хората са си разказвали приказки. Разказвали, за да минава времето – на воденицата, на пазара, край казана за ракия, в механите и страноприемниците, по седенките. Разказвали и в семейството, вечер край огнището, и особено на децата – за да ги приспиват и забавляват, та да стоят мирни, но също и за да ги възпитават и обучават в традиционните знания, ценности и правила на поведение. Разказвали и заради удоволствието от самото разказване: за да се насладят на интересните ходове на историята, на ярките и въздействащи образи, на уменията на разказвача, който като опитен артист владеел своята публика и я пренасял в чудни светове.

 

Кумчо Вълчо, Кума Лиса, Зайо Байо

Голяма група от българските фолклорни приказки са приказки за животни. Според изследователите тези текстове носят следи от древни тотемистични представи за животните като почитани божества и родоначалници на племена и фамилии. С това вероятно могат да се обяснят и родствените названия, които по традиция се прибавят пред имената на някои животни: вълкът е кум, лисицата – кума, мечката е баба а заекът – батко (байо). В по-късно време образите на животните добиват алегоричен смисъл и се превръщат в символи на различни човешки качества: лисицата е хитра и лукава, вълкът и мечката – силни, но глупави, заекът – страхлив, косът – мързелив, костенурката – мъдра, а змията – коварна и опасна. Сюжетите най-често се въртят около надхитряне, надлъгване, надбягване, борба за храна. Победител най-често се оказва по-слабото животно, което с хитрост надделява над опасния противник. Човекът също се справя с най-силните животни (мечката, лъва, вълка), благодарение на своя ум, ловкост и съобразителност.

 

Хитреци и зевзеци

От своя страна хумористичните приказки и анекдотите имат за цел да развеселят и разсмеят слушателите, но също и да ги поучат на ум и разум. В народната реч те са известни като смешни приказки, смешки, лакърдии. Обикната тема са отношенията в семейството – между съпрузи и съпруги, родители и деца, снахи и свекърви. Чести герои на тези приказки са също попове и попадии, подкупни съдии, крадливи кръчмари и воденичари. Осмиват се човешките пороци като мързел, глупост, алчност, похотливост. Типичен за българската традиция е Хитър Петър, който се явява събирателен образ на шегаджия и хитрец. Макар да се появява първоначално едва през Възраждането във вестникарски статии и кратки разкази, той става изключително популярен и любим на малки и големи. Много често той се надпреварва по хитрост и остроумие с турския си „колега” Настрадин Ходжа или пък двамата се съюзяват, за да лъжат заедно. В по-ново време традицията на лакърдиите е продължена от вицовете – явление от градския фолклор, което в последните години процъфтява и в интернет.

 

Неволята учи

Така наречените битови приказки са занимават с ежедневието на българина, като утвърждават традиционните му добродетели като трудолюбие, находчивост, смелост, добро възпитание и уважение към другите. Любима за поколения българи например е приказката за Неволята. Баща изпратил за първи път синовете си сами в гората за дърва. Заръчал им, ако попаднат в беда, да извикат Неволята на помощ. Спокойни, че има на кого да разчитат, младежите се отправили смело в гората, но изведнъж колата им попаднала в дупка и се счупила. Започнали те да викат с пълен глас чудната Неволя, за да ги избави, но за тяхна изненада тя не откликнала. Накрая денят превалил, взело да мръква и братята се принудили да запретнат ръкави, та сами са поправят строшената кола. Щом се прибрали запитали ядосани баща си защо пустата Неволя не се явила да им помогне. Бащата се усмихнал и рекъл : „Ех, момчета, вие сте търсили Неволята из пущинаците, а тя била при вас. Самата Неволя ви е помогнала да си поправите колата.” Оттам иде и поговорката „Неволята учи”, както и убеждението, че човек сам трябва да се захване с проблемите си и да търси решение за тях.

 

Вълшебни вселени

Най-необикновени и пленяващи въображението обаче са тъй наречените вълшебни приказки, които ни пренасят във фантастични светове и ни срещат с невиждани хубавици, чудати същества, вълшебни предмети, страшни чудовища, говорещи животни и какво ли още не. Учените са установили, че вълшебните приказки повтарят модела на древните обреди за инициация – посвещаването на младежите и девойките, след което те се превръщат от деца във възрастни, готови за брак и семейство. Обикновено тези обреди включват три етапа: отделяне на младия човек от родителите и общността, пребиваване в дивото неусвоено пространство, където трябва да се преодолеят трудности и изпитания, и връщане обратно с нов социален статус. По подобен начин се развива и приказният сюжет: героят или героинята напускат дома си, отиват в чужди и далечни земи, срещат се със свръхестествени същества, които успяват да победят или надхитрят, след което се завръщат у дома със съпруг или съпруга. Много често става дума за царски син или царска дъщеря, или напротив – героят е беден, глупав или онеправдан, най-малък в семейството, но след като се справя с изпитанията се жени за царската дъщеря и става цар, а героинята – царица. Любима на поколения българи е приказката за тримата братя и златната ябълка: най-малкият брат попада на долната земя, където убива лами, змейове и змии, помага на девойки в беда, спасява цяло царство от суша и жажда, за да се завърне отново в дома на баща си и да се ожени за най-красивата девойка. В психологически план вълшебните приказки символизират порастването на индивида – той трябва да се пребори с демоните на страховете си, да повярва в собствените си сили и възможности и да заяви себе си, за да стане цар или царица в собственото си царство.

Всички тези приказни модели, герои и сюжети залягат дълбоко във възприятията на детето и то завинаги ги съхранява в топлия спомен на детството. А изпитанията през които любимите персонажи преминават стават първите поуки, които малкият човек залага като механизми за справяне със света и живота и на тяхната основа започва да се изгражда и развива ценностната система.

Вихра Баева е доктор по фолклористика и доцент в Института за етнология и фолклористика с етнографски музей при БАН. Автор е на монографиите „Разкази за чудеса. Локална традиция и личен опит“ (2001, ІІ изд. 2013) и „Нишката на живота. Между коланчето за рожба и Богородичния пояс“ (2012). Съставител на три броя на списание „Български фолклор”; съ-съставител и редактор на „Речник на термините от словесния фолклор. България” (2013); отговорен редактор на сборника с фолклорни текстове Змей. Змеица. Ламя и хала (2016) и член на редколегията на сборника „.Фолклор. Разказване. Религиозност. Юбилеен сборник в чест на Албена Георгиева”. (2016). Чела е лекции в Пловдивския и Софийския университет, както и в университетите в Краков, Лодз, Палермо, Прага, Братислава. Консултант на анимационния проект „Златната ябълка”, участва в ТВ и радио предавания.

 

 

Share Button