Така е устроен човекът, че не може без бетона и стъклото, без техниката и пластмасата, но не може и без лоното на природата, от което е произлязъл, без свежестта на зеленината, без въздишката на вятъра, без ромона на реката. Ако това ви липсва, а разполагате само с един или два свободни дни, екопътеката “Бяла река” в национален парк “Централен Балкан” ще ви приеме в обятията си и ще ви дари със звънкия смях на добрата си приятелката – реката, със сигурността на дървените мостчета, които я прекосяват, с вълшебните гледки на своите околности – с едно незабравимо преживяване.
Разстоянието от София е 160 км. На изхода от столицата поемате в източна посока, към Долни Богров и Мусачево, през Златица и Пирдоп, за да стигнете до Карлово, а оттам до Калофер имате само 20 км. Предстоят ви последните 7 на северозапад от града, преди да се гмурнете в хладния, зелен горски полумрак. Колата може да оставите пред Калоферския манастир, на 200 м зад който е портата на екопътеката. Отвъд нея се прехвърляте в един друг свят – на връзка с природата, където усещате дълбокото й и спокойно дихание, отмереният ритъм, с който живее, а вие бавно попадате в него, километър след километър.
Вълшебното кътче се е свило в подножието на един от най-красивите водопади на България – Райското пръскало. Реката, мостчетата и ударите на кълвача ви примамват дълбоко в ждрелото й, където се разкрива непознатият свят на дивата планина, в който следите на животните се кръстосват с човешките пътеки. В началото трасето е лесно – реката шумоли до вас, говори си с камъните, бяга между тях или се умълчава, отдъхвайки за миг в някой дълбок син вир. Въздухът е лек и чист, влажен и свеж, диша се леко. Всичко е потънало в мъх, в плътни зелени одежди. Предстоят ви 1830 м вълшебство. Ще се изкачите на 630 м височина, ще минете по 8 дървени мостчета, които пресичат разпенените бързеи и оформят своеобразна осморка; маршрутът е така скроен, че се връщате там, откъдето сте тръгнали.
Идва време и за първото място, от което се откриват спиращи дъха гледки, втурващи се в каньона. Пътеката слиза амфитеатрално надолу, зарита в треви и храсти, а отгоре виси зеленият листак на дърветата – все едно се намирате в някоя от горите във “Властелина на пръстените”, който впрочем е сниман именно в няколко национални парка в Нова Зеландия. Дървеното мостче, протегнало се над разпенените бързеи на реката (неслучайно я наричат Бяла река), не е за всеки и прекосяването му се превръща в истинско приключение. Дървените платформи и стълби правят възможен изобщо прехода през ждрелото на реката и насладата от пълния контакт с природата, защото скалите под тях са така несигурни и хлъзгави, вечно обливани от бързеите, че в миналото тези красоти са били достъпни единствено за орлите и змиите, които не са рядкост тук.
По трасето на пътеката са монтирани няколко информационни и интерактивни табла. Темите са гората, реката и водите (заедно с раздел земноводни и влечуги), птиците, бозайниците и билките. От едната страна е поставена картинка на растението, после тя може да се завърти и на гърба й да се прочете кое е то, къде расте и за какво се използва. Тук се срещат над половината от растителните видове в България, близо 2/3 от лековитите й билки и 11 вида уникални само за това място растения. Сред тях например е родопският силивряк. Както личи и от името му, той за първи път е открит в Родопите и много рядко се среща на други места. Силиврякът е балкански ендемит, а уникалното при него е, че може да изпада в “кома” – две години да е “умрял”, държан в хербарий, да речем, а после, при подходящи условия (поява на влажност например), да “оживее” отново. Обикновено цъфти през пролетта с нежни бледолилави цветове.
Паркът е и едно от последните убежища на вълка, мечката, дивата коза, благородния елен, царския орел, както и на още 120 вида птици. До таблото с различните видове бозайници е изградено още едно, което показва как изглеждат “пръстовите отпечатъци” (следите на най-разпространените животни в района). Специално място е отделено на кълвача. Този интерактивен модул дава възможност на посетителите с помощта на дървено чукче да се опитат да направят за определено време толкова удара, колкото прави и кълвачът.
В едно от квадратчетата на тези табла пише: “Най-страшният хищник на земята”; когато го обърнете, вместо описание, има огледало…
Пътеката продължава покрай реката, която вихрено се носи долу в ниското, в каменното си корито, образува вирове и водопади, за миг се разлива нашироко между два речни бряга, настлани с малки камъчета, а после, притисната отново от скални отломъци и зъбери, влита отново в каньона. Накрая, напускайки ждрелото, стихията й замира, а вие се озовавате в началото на пътеката. Неусетно са минали 3 или 4 часа и вече сте готови да се върнете сред бетона и техниката.
За онези, на които един ден не им стига, местата за нощуване тук са много и разнообразни – като се започне от бивака “Бяла река” за любителите на силните усещания и съня на открито, и се стигне до изискания комплекс “Райски кът” за тези, които предпочитат удобството на дюшека. Незаменим колорит имат и местните къщи, които предлагат стаи на хотелски начала.
Екопътеката “Бяла река” е отворена за посетители от началото на месец март до края на месец октомври, всеки ден от 10 до 18 часа.

Share Button