Начко Йорданов е скулптор. Занимава се с дърворезба. В неговите ръце дървото оживява и разказва за.. изложбите, формите, вдъхновението.
Той всяка сутрин е в своята работилница, тъй като има какво да пресътвори за себе си, и за всички останали. Защото изложбите не спират, срещите с хората не секват. И Начко, и дървото са сладкодумни. Има какво да разкажат…прочетете нашия разговор. Има и какво да покажат…

Дървото
се ражда, живее, умира. Работейки над него, аз му давам втори живот. И то оживява. За да продължи да радва окото, да сгрява душата, да среща хората, да провокира разговори, да създава настроения.

Мозайката
е стил в пластиката. И е едно добро намерено старо. Напоследък тя ме вълнува. Постоянно търся нови форми за нещо по-различно и по-екстравагантно. И, струва ми се, намирам ги.

Кръгът и спиралата
като че ли все се въртят по някакъв начин в моите творби, а и в живота ми. С кръга и спиралата обичаме да се преследваме и това прави тръпката жива и в изкуството, и в живота. А без тръпка пространството е сякаш безлико, посивяло… Тръпката насища, дава цвят, извайва образи…

Изложби
съм имал много. И винаги ме интересува как ще се приемат творбите ми, дали ще бъдат разбрани. Иска ми се хората да имат отношение към оживяването, което съм дал на дървото. Да могат и те да усетят, че дървото е живо и има какво да им каже. А ние, хората, е хубаво, когато умеем да разтворим сетивата си и да видим невиждащото се, да чуем нечуващото се, да уловим неловящото се. Това означава, че собственият ни дух живее… истински.

Вдъхновението
за работа идва от борбата за живот, от подкрепата и разбирането на хората. Аз съм човек, който не може да стои без работа. Дали ще имам конкретна поръчка, е без значение. Още от сутринта аз съм в работилницата. Всеки ден трябва да сътворя нещо. Това, което съм си наумил, трябва да стане. И съм благодарен на жена ми, която е и мой асистент в работата ми. Защото имам нужда от човек, който да ми помага.

Семейството
е най-великото творение. И когато си тъжен, и когато си весел, имаш нужда да споделиш своите емоции. А кой ще те разбере най-добре? Разбира се, най-близките, твоето семейство.
Моето семейство е едно от най-хубавите неща, които са ми се случили. Със съпругата ми Вили се запознахме случайно. Но случайните неща са най-хубави, защото провокират. И започнахме да градим нашия живот – и в буквален, и в преносен смисъл.

Начко и Вили сами строят своите къщи. Как един мъж и една жена сами изграждат дома си? Слушайки техния разказ за това, си мисля, че може би редейки тухла по тухла и построили своите къщи, те са редили и буква по буква своя пъзел, на който са изписали: обич, всеотдайност, топлина. Това се усеща във витаещия въздух, в дишащия ритъм на къщата.

Къщата,
в която живеем, сме я проектирали и изпълнили сами – аз и жена ми. Като дойдохме тук беше зима – снежна и тиха. Трябваше някъде да живеем и избрахме това място. И започнахме да строим. Роди се дъщеря ни Белла. От 20-ия ден я носихме с нас – тук, където съграждахме нашето огнище. Нямаше кой да ни помага. Радвам се, че успяхме с нашите къщи. Засега през зимата живеем в София, а през лятото в Тюленово, на морето. Там къщата също ние сме си я построили. Дървото, разбира се, присъства в дома ни. Всичко сме направили с много любов и топлина. А когато има любов, домът е красив и хармоничен.

В къщата на сем. Йорданови живеят и гълъби. Сякаш за да ни напомнят за безкрайността както на всемира, така и на любовта… Надявам се, с разговора ми с Начко Йорданов съм ви донесла поне част от онази топлина, която може да даде само дървото и част от онзи полет, който се усеща с душата

Share Button