Cherga BG

“Български рози” от другата страна на света

BulgБез да ви гледам на кафе и даже без да съм екстрасенс, мога уверено да предскажа, че ако се случи да замръкнете в Окланд, Нова Зеландия (далечна малка островна държавица от обратната страна на планетата, търсете я на картата леко вдясно от континента Австралия), ще станете свидетели на два местни феномена: първо, със сигурност ще вали и, второ, непременно ще чуете за “Български рози” – фолклорната танцова група, която вече трета година победоносно превзема окландските културни и фестивални сцени, и разнася славата на българската народна музика и танци под небето на Южния кръст.

Колкото първото явление е естествено, неизбежно и напълно обяснимо в Земята на дългия бял облак (в превод от маорското име на Нова Зеландия – Аотеароа), толкова второто е озадачаващо, неочаквано, трудно за вярване и съвсем не толкова лесно за обяснение.
Заговорете се случаен минувач на улицата. В Нова Зеландия това е не само приемливо, но и очаквано поведение. В два от всеки три случая на смутеното ви заявление, че сте от България (смутено, защото не очаквате по тия географски ширини някой да е чувал дори бегло за родината ви от другата страна на света), събеседникът ви ще възкликне с непресторен ентусиазъм и удоволствие: “О, аз много харесвам българските фолклорни танци! Много красиви костюми! И прекрасна музика!” Докато вие бавно затваряте увисналото си от изненада чене, става ясно, че кракът на новия ви познат никога не е стъпвал в България, още по-малко на събора в Копривщица. Новозеландците познават българските неравноделни ритми, багрите на националните ни носии и заразителната енергия на народните ни танци от изпълненията на “Български рози”.
Изумителна е популярността на родния ни фолклор, като се има предвид, че българската общност в Окланд е една от най-малобройните етнически групи в многонационалния милионен град. Има-няма хиляда души. В същото време българското културно присъствие е доминиращо. От всеки фестивал, а такива има всяка седмица, се леят неравноделни нашенски ритми, бумти български тъпан, клопа овчарска клопка, кънти победоносното “Иииха!”. От безброй улични афиши, брошури и уеб сайтове се усмихват български момичета с носии и рози в косите.
Едва създадена, танцовата група “Български рози” (която по онова време не е нищо повече от няколко приятелски семейства, събиращи се редовно в събота вечер да си поприказват на български, да изпият по бира и да изиграят някое българско хоро) е връхлетяна от първата беда – собствениците на залата за репетиции отказват да я дават под наем занапред. В същото време българското дружество в Окланд загубва залата, в която се провеждат занятията на българското училище и традиционно се събират окландските българи от години. Цялата българска общност остава бездомна. Създавани с години традиции се прекъсват. Хората разочаровано се отдръпват от инициативите на българското дружество и се разпиляват. Толкова много причини за танцовата група да се разпадне и толкова малко, за да просъществува. Всъщност само една – наречете го инат, наречете го воля, наречете го национална черта или особеност на българската народопсихология.
“Български рози” преместват репетициите си в друга зала, преживяват тежки моменти на вътрешни разногласия, финансови трудности и липса на подкрепа, но оцеляват. Започват да си шият носии за фестивала. С подръчни материали. Индийски плат за покривки успешно имитира тъканите български престилки. Ленени завеси, внос от Турция, стават на шопски сукмани, разноцветни ширити от цял свят украсяват ръкавите на белите ризи, южноафрикански шалове стават на пояси, китайско хасе – на забрадки, златни пендари се поръчват по интернет от Египет, плетени дантели пристигат от България. Мълвата за амбициозните репетиции и невиждани приготовления се разпространява, включват се още семейства, приятели, нови хора и бройката се увеличава.
За първото си изпълнение пред публика на Окланския международен културен фестивал през февруари 2007 г. “Български рози” се представя с двайсетминутна фолклорна програма и 42-ма танцьори. Предизвиква истински фурор сред разноезичната публика и от сцената повежда най-дългото хоро в историята на Нова Зеландия. Окланд никога вече няма да бъде същият.
След първото участие идва второ, след един успех – друг. С невероятен артистичен талант и неистов труд, “Български рози” печели престижната купа на фестивала “Вива Еклектика”. Появяват се в репортажи за културни събития в телевизията. Поканите за участия валят. Освен танцова програма групата прави и театрални постановки, рецитали, тържествени чествания на национални празници, демонстрации на български традиции и ритуали, щандове с български мартенички, чубрица и традиционна кухня, издава DVD. Около нея се оформя ядро от инициативни българи, които дават нов живот на българското дружество в Окланд и подхващат нови кампании – за създаване на българска църква, за българска секция в окландската библиотека, за прожекции на български филми, Дни на българската култура, уеб сайт на българската общност в Нова Зеландия.
За третия рожден ден на “Български рози” през ноември 2009 г. общината на гр. Окланд отпуска средства за голям концерт. С новите носии, с нови танци, с възродена амбиция и ентусиазъм групата планира да превърне този ден в празник на българската култура.
И никой вече не се съмнява, че ще успее. Както винаги – с хъс, себеотрицание, с възрожденски дух, огромна амбиция, български инат и малко помощ от приятели.
Ако се случи да сте в Нова Зеландия през ноември, не пропускайте купона! Лесно ще го намерите – по вкусната миризма на български кебапчета и гръмовния тътен на български тъпан, по хубавите момичета и заразителната музика, по розите и гордо разветия български флаг. И без да ви гледам на ръка, даже без да съм екстрасенс знам, че няма да съжалявате.

Add comment

+ 16 = 25