Cherga BG

100 години невинаги правят един век

общ портрет2

100 години от смъртта на поета Пейо Яворов не са ни отдалечили на един век разстояние от проблемите на обществото, политическия живот и нравите, с които се сблъсква трагично гениалният поет.  Такава не особено радостна констатция  може да направи зрителят на най-новата сценична версия на пиесата „В полите на Витоша”, поставена от Красимир Спасов в Театър „Българска армия”.

Времето , което ни дели от любовната драма, разиграла се в полите Витоша, все пак присъства на сцената. Красимир Спасов предлага един съвсем нов прочит на пиесата, в който събитията, които се разиграват в нея, са отместени с десетина години напред от сценично зададеното време, което възкръсва пред погледа на един от участниците, а именно Чудомир Чипиловски – младият сродник на богатата фамилия на главната героиня Мила. Макар да са литературни образи, почти всички персонажи в пиесата на Яворов могат да бъдат назовани и с имена на действителни личности, поради силно автобиографичния елемент на първата му драматургична творба. Мина – малката сестра на писателя  Петко Тодоров от богатия еленски род на Юрдан Тодоров, непозволената за поета любов, умира едва двайсетгодишна, точно колкото е и Мила Драгоданоглу в пиесата. Но не възстановка на отминали събития е посоката, по която ни води режисьорът. Затова не очаквайте някаква портретна прилика с прототипите.

IMG_5842Ролята на Мила тук се изпълнява от Радина Кърджилова, а  Христофоров е поверен на Веселин Анчев – две имена от трупата на театъра, които  се налагат поотделно и като сценична двойка в театралния афиш. Заедно със „студента от филологията” Чудомир Чипиловски – актьорът Явор Бахаров, те образуват една група, която най-пряко кореспондира със съвременното разбиране на интелигентната личност за свобода в обществен и личен план, за демокрация в семейството и политиката. Тяхната нравствена мярка се оказва истинският двигател на събитията. Мила на Радина Кърджилова е една еманципирана, образована млада жена. Нежната й невинна душа, обаче, не е чужда нито на безобидната ирония, нито на острия сарказъм, когато обстоятелствата изискват това. Водена от свободната си воля, тя е чужда на пасивността и изразява личната си позиция по отношение на политическите игри, в които влиза брат й – Стефан Драгоданоглу. Този персонаж, досега третиран най-често еднопланово, е поверен на Иван Радоев. Актьорът, със своя вроден аристократизъм, изгражда сложен и противоречив образ на проспериращ човек със стабилно консервативно възпитание, което наистина е скандализирано от връзката на сестра му с Христофорова, но пък не му пречи  да се превърне в безскруполен демагог и циничен политик, готов да прилапа някой и друг милион.

IMG_9393Съвсем нова е и трактовката на образи като Елисавета Драгоданоглу – Стефка Янорова и д-р Чипиловски – Тигран Торосян. Те далеч не са онези смешни еснафски герои. От тях също лъха класа и образованост, те също добиват правото да имат своята биография и своята персонална ценност.

В духа на добрата традиция образът на Марко Петрович – Мирослав Косев и неговата съпруга Амели – Йоана Буковска служат като нравствен коректив на всичко случващо се в полите на Витоша, където „една трагедия изтръгва не сълзи на състрадание, а вик на ужас”.

IMG_9510Най-очаквана за зрителя, разбира се, е трактовката на Христофоров, героят, в когото сме свикнали да припознаваме донякъде самия поет и съответно да го отрупваме с нашето разбиране и одобрение. В сценичната версия на Красимир Спасов и в изпълнението на Веселин Анчев за него няма изключителни привилегии. Макар и да създава представата за справедлив и честен политик, не са му спестени люшканията от една крайност в друга, нито пък професионалната склонност към логорея. Но характерът му го отвежда към пълно отрицание и отказ от мръсната политическа игра, в която като че ли няма място за честен и неподкупен човек. След този отказ единствена любовта запазва своята стойност и своя смисъл. Така самоубийството на Христофоров идва като една логична неизбежност, изчистена от всякаква театрална приповдигнатост. Същата онази неизбежност, която хвърля Мила под колелата на трамвая.

И като говорим за образи, да не забравяме сценографията и костюмите, които дават образа на спектакъла.  В унисон с режисьорското решение Нина Пашова е създала в декора и костюмите този образ в стила  на 20те години на миналия век, като го е наситила умело с цветовете от Яворовата лирика.

Add comment

73 + = 80